Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Холът беше пълен с негови приятели и близки съседи. Тъжни песни на Смоуки Робинсън се носеха от стържещите тонколони. Приятелите бяха тук, за да помогнат в търсенето на Нейоми. Може би и аз най-сетне намерих някакви съюзници в Юга.

Всички в апартамента се притесняваха да говорят с мен за Нейоми. Никой от тях не хранеше и най-малкото подозрение към Сет Самюъл.

Особено силно впечатление ми направи една жена с умни очи и кожа с цвят на кафе със сметана. Кийша Боуи беше малко над трийсетте, пощенска работничка в Дърам. Нейоми и Сет явно я бяха предумали да се върне в колежа и да вземе дипломата си по психология. Двамата се разбрахме от половин дума.

— Нейоми е образована и толкова изискана, но вие знаете това. Тя обаче никога не е използвала своите качества, за да унижи някой друг или да изтъкне превъзходството си. Това порази всички ни, когато се запознахме с нея. Толкова е земна, Алекс. В нея няма дори една прашинка фалш. Как можа да се случи на нея.

Поговорих още малко с Кийша. Беше умна и хубава, но сега не беше време за глупости. Потърсих Сет и го намерих усамотен на втория етаж. Прозорецът на спалнята беше отворен и той седеше отвън на леко скосения покрив. Робърт Джонсън пееше своите запомнящи се блусове някъде в мрака.

— Имаш ли нещо против да изляза навън при теб? Този стар покрив ще издържи ли и двама ни? — попитах през прозореца.

Сет се усмихна.

— Ако не издържи, и двамата се пльоснем на верандата, това ще бъде добър край на историята. Струва си падането и счупените гърбове. Хайде, излизай, така и така си си го наумил.

Той разчленяваше думите с приятна, почти музикална протяжност. Можех да разбера защо Нейоми го е харесала.

Изкатерих се и седнах до Сет Самюъл в тъмнината, която се спускаше над Дърам. Заслушахме се във воя на полицейските сирени и възбудените крясъци в потайностите на градчето — същите като в големия град, но в умален мащаб.

— Често седяхме тук — промълви Сет с тих глас. — Двамата с Нейоми.

— Добре ли си? — попитах го аз.

— Не. Никога в живота си не съм бил по-зле. А ти?

— Също.

— След като ми се обади — каза Сет, — аз се замислих за разговора, който щяхме да проведем. Опитах се да разсъждавам като теб. Нали разбираш, като полицейски детектив. Моля те, освободи се от всякаква мисъл, че може да имам нещо общо с изчезването на Нейоми. Не си хаби времето за това.

Хвърлих поглед към Сет Самюъл. Той се беше прегърбил, главата му бе оборена на гърдите. Дори в тъмнината можех да забележа, че очите му лъщят от сълзи. Мъката му беше физически осезаема. Искаше ми се да му кажа, че ще я намерим и всичко ще се оправи, но не знаех дали ще стане така.

Най-накрая се прегърнахме. И двамата чувствахме липсата на Нейоми по свой собствен начин, тъгувайки заедно на тъмния покрив.

Тази нощ мой приятел от ФБР най-сетне отговори на обаждането ми. Бях се зачел, когато той позвъни, в „Годишник за диагностика и статистика на психическите разстройства“. Работех върху профила на Казанова, но не бях напреднал много.

За първи път срещнах специалния агент Кайл Крейг по време на дългото трудно преследване на Гари Сонеджи — сериен убиец, отвличащ деца. Кайл винаги е държал на думата си. За разлика от другите агенти на ФБР, които познавам, той не се придържаше към разбирането, че Бюрото е над всичко и обикновените полицаи нищо не разбират, та не се съобразяваше много-много с нормите на Бюрото. Понякога ми се струваше, че мястото му не е във ФБР. В него имаше прекалено много човещина.

— Благодаря, че най-сетне отговори на позвъняването ми, приятел — казах аз по телефона. — Къде те водят делата тия дни?

Кайл ме изненада с отговора си.

— Аз съм тук в Дърам, Алекс. За да бъда малко по-точен, намирам се във фоайето на твоя хотел. Слез долу да пийнем в печално известния „Бул Дърам Рум“. Трябва да говоря с теб. Нося ти специално съобщение от самия Хувър.

— Идвам веднага. Тъкмо се чудех какво ли е намислил, след като успя да излъже всички ни, че е умрял.

Кайл седеше на маса за двама до голям еркерен прозорец, който гледаше право към университетското игрище за голф. Върлинест мъж с вид на гимназист показваше на една колежанка как да вкарва топката в ямките на тъмно. Спортягата беше застанал зад младата дама и й показваше как се прави това.

Кайл наблюдаваше урока и видимо се забавляваше. Аз наблюдавах Кайл и видимо се забавлявах. Той се обърна, сякаш беше усетил присъствието ми.

— Хей, човече, винаги надушваш големите бели — каза ми вместо поздрав. — Чух, че племенницата ти е изчезнала. Наистина съжалявам. Хубаво е да те видя независимо от лайнените обстоятелства.