Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Почувства как в нея се надига гняв и взрив от ярост. С отчаяно усилие се опита да избута единия му крак, но не можеше да помръдне ръцете си. Гърдите й горяха. Усети как той разкъсва блузата й, как я опипва навсякъде. Беше възбуден. Почувства как той се отърква в тялото й.

— Не, моля те — проплака тя. Собственият й глас прозвуча някъде много отдалече.

Той мачкаше гърдите й с двете си ръце. Тя усети вкус на кръв и почувства как топлата течност да стича на тънка струйка от ъгъла на устата й. Най-накрая Кейт не издържа и се разплака. Задушаваше се, едва си поемаше дъх.

— Опитах се да бъда мил — каза той през здраво стиснатите си зъби.

Внезапно спря. Стана, свали ципа на сините си дънки и ги смъкна до глезените. Не си направи труд да ги събуе.

Кейт се вторачи в него. Пенисът му беше голям. Напълно възбуден, впечатляващ, с пулсираща кръв и дебели вени. Той се хвърли върху нея и започна да го търка в тялото й, като бавно го движеше към гърдите й, към гърлото й, после към устата и очите й.

Кейт започна да се унася, да губи и да се връща в съзнание. Опитваше се да се залови за всяка мисъл, която й минаваше през главата. Имаше нужда да почувства, че контролира нещо, пък макар и само мислите си.

— Дръж очите си отворени — предупреди я той с дълбоко ръмжене. — Погледни ме, Кейт. Очите ти са толкова хубави. Ти си най-красивата жена, която съм виждал някога. Знаеш ли това? Знаеш ли колко си съблазнителна?

Той бе изпаднал в транс. Поне на Кейт така й се струваше. Силното му тяло танцуваше, извиваше се, гърчеше се, докато проникваше и излизаше от нея. Той седна и отново започна да си играе с гърдите й. Погали косата й, различни части от лицето й. Постепенно докосванията му станаха нежни. Тя се почувства още по-отвратително от това. Усещаше такова унижение и чудовищен срам. Мразеше го.

— Толкова те обичам, Кейт. Обичам те повече, отколкото съм способен да изразя с думи. Никога преди не съм се чувствал по този начин. Кълна ти се. Не и по този начин.

Той нямаше да я убие, осъзна Кейт. Щеше да я остави да живее. Щеше да се връща отново и отново, когато я пожелаеше. Ужасът беше непреодолим и Кейт най-сетне загуби съзнание. Остави душата си да отлети много, много далеч.

Тя не усети, когато той я целуна с цялата си нежност за сбогом.

— Обичам те, сладка Кейт. Дълбоко съжалявам за това.

Получих спешно телефонно обаждане от една студентка по право от курса на Нейоми. Каза, че името й е Флорънс Кембъл и трябва да говори с мен колкото е възможно по-скоро.

— Трябва да говоря с вас, доктор Крос, наложително е — каза тя.

Срещнах се с нея в студентския град на „Дюк“, близо до „Браян Юнивърсити Сентър“. Флорънс се оказа чернокожа жена на не повече от двайсет-двайсет и две години. Разхождахме се сред магнолиите и добре поддържаните готически сгради на колежите. Нито един от двама ни не изглеждаше като напълно естествена част от обстановката.

Флорънс беше висока, непохватна и леко озадачаваща на пръв поглед. Имаше сложна висока прическа, която ми напомняше за Нефертити. Външният й вид определено беше странен или може би старомоден и ми дойде наум, че може би все още има хора като нея в селските райони на Мисисипи и Алабама. Флорънс беше защитила дипломната си работа в Университета на Мисисипи, който беше толкова далеч от „Дюк“, колкото му стига на човек въображението.

— Много, много съжалявам, доктор Крос — каза тя, когато седнахме на една пейка от камък и дърво, чиито дъски бяха издраскани със студентски графити. — Поднасям извиненията си на вас и на вашето семейство.

— За какво, Флорънс? — попитах. Нямах представа какво има предвид.

— Не направих опит да говоря с вас, когато дойдохте в студентския град вчера. Никой не ни обясни, че Нейоми може и да е отвлечена. Поне дърамската полиция със сигурност дума не ни каза. Бяха просто груби. Изглежда, не смятаха, че Нейоми е в истинска беда.

— Защо мислиш така? — зададох на Флорънс въпроса, който рикошираше в собствената ми глава.

Тя се взря дълбоко в очите ми.

— Защото Нейоми е черна. Дърамската полиция, ФБР, всички тях не ги е грижа за нас така, както за белите жени.

— Мислиш ли го? — политах.

Флорънс Кембъл завъртя очи.

— Това е истината, защо да не вярвам в нея? Франц Фенън твърди, че расистката надстройка е вградена като постоянна характеристика в психологията, икономиката и културата на нашето общество. Аз вярвам и в това.

Флорънс беше много сериозна жена. Носеше екземпляр от „Всички американци“ на Албърт Мъри под мишница. Започвах да харесвам нейния стил. Беше време да разбера какви тайни знае за Нейоми.