Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Внезапно си спомни, че някой я беше прострелял точно в гърдите. Спомни си нападателя. Висок… с дълга коса… приятен глас… истинско животно.

Направи опит да стане, но веднага си промени мнението:

— Опа — каза на глас. Гърлото й беше сухо, а гласът й звучеше дрезгаво и отекна неприятно в главата й. Имаше чувството, че езикът й се нуждае от обръсване.

„Аз съм в ада. В някой от кръговете на Дантевия ад, но от тия с по-малките номера“ — помисли си тя и се разтрепери. В този миг всичко я изпълваше с ужас, но беше толкова кошмарно и неочаквано, че изобщо не бе в състояние да се ориентира.

Ставите й бяха болезнено схванати; изпитваше болка навсякъде. Усещаше главата си огромна, раздута като съзряващ плод и това й причиняваше болка, но въпреки това можеше да си припомни живо образа на нападателя. Беше висок, може би към метър и деветдесет, доста млад, изключително силен, изразяваше се изискано.

Тя си спомни и още нещо за чудовищното нападение в апартамента й. Той бе използвал електрошоков пистолет или нещо подобно, за да я обездвижи. И хлороформ, а може да е било халотан. Вероятно на това се дължеше убийственото главоболие.

Светлината в стаята очевидно неслучайно беше оставена включена. Идваше от модерни лампи с регулатор, монтирани в тавана. Таванът беше нисък, под два метра.

Стаята изглеждаше сякаш беше строена наскоро или мебелирана наново. Всъщност беше обзаведена така, както самата тя би подредила апартамента си, ако разполагаше с пари и време… Истинско месингово легло. Старинен бял шкаф с огледала и месингови дръжки. Тоалетна масичка със сребърна четка, гребен, огледало. Към таблата на леглото бяха привързани разноцветни шалчета точно както бе направила самата тя у дома. Това я порази, защото й се стори неестествено. Много странно.

Нямаше прозорци. Изглежда, единственият изход беше през тежката дървена врата.

— Хубаво обзавеждане — тихо промълви Кейт. — Ранно психо. Не, този психо е в късен стадий.

Вратата към малкия дрешник беше оставена открехната. Това, което видя, й причини физическа болка.

Той беше донесъл нейните дрехи на това ужасно място, в тази ексцентрична затворническа килия. Всичките й дрехи бяха тук.

Използвайки всичката сила, която й бе останала, Кейт Мактиърнън седна в леглото. Усилието накара сърцето й да забие лудо и блъскането му в гърдите я изплаши. Имаше чувството, че към ръцете и краката й са прикрепени огромни тежести.

Тя се съсредоточи, опитвайки се да фокусира погледа си върху невероятната сцена. Продължи да се взира в шкафа.

Осъзна, че това всъщност не са нейните дрехи. Той беше купил дрехи също като нейните! По нейния вкус и стил. Дрехите в шкафа бяха чисто нови. Можеше да види част от етикетите, който още висяха от блузите и полите. От магазините, в които тя самата пазаруваше.

Погледът й се стрелна към старинния бял шкаф в другия край на стаята. Нейният парфюм също беше там. „Обсешън“, „Сафари“, „Опиум“.

Нима той бе купил всичко това заради нея?

До леглото бе поставен екземпляр от „Всички прекрасни коне“.

Той знае всичко за мен!

Д-р Кейт Мактиърнън спа. Събуди се. Спа още малко. Започваше да се чувства е по-бистра глава, нащрек и с по-сигурен контрол над самата себе си, ако не се броеше загубеният усет за време. Нямаше представа дали е сутрин, обед или нощ. Нито дори кой ден е.

Мъжът бе идвал в тайнствената стая, докато тя е спала. Мисълта й причини физическа болка. Една бележка бе подпряна на нощното шкафче, където не можеше да не я види.

Беше написана на ръка.

Скъпа доктор Кейт — започваше тя. Ръцете на Кейт се разтрепериха, когато прочете собственото си име. — Исках да прочетеш това, за да разбереш по-добре мен, а и правилата на къщата. Това е може би най-важното писмо, което си получавала, така че го прочети внимателно. И се отнеси към него сериозно, ако обичаш. Не, нито съм луд, нито съм изгубил контрол над себе си. Точно обратното. Използвай целия си висок интелект, за да вникнеш в мисълта, че съм относително нормален и знам точно какво искам. Повечето хора не знаят какво искат. А ти, Кейт? По-късно ще говорим за това. Знаеш ли какво искаш? Получаваш ли го? Защо не? Заради благото на обществото? Чие общество? Чий живот живеем ние в крайна сметка? Няма да се преструвам, че ти е приятно да бъдеш тук, така че никакви лицемерни поздравления с добре дошла. Никакви покрити с целофан кошнички с пресни плодове и шампанско. Както ще забележиш скоро или вече си забелязала, постарах се да направя престоя ти възможно най-удобен. Което ни отвежда до един важен момент, може би най-важният от този първи опит за общуване помежду ни. Твоят престой ще бъде временен. Ти ще напуснеш, ако — голямо ако — се вслушаш в това, което ти казвам… Така че слушай внимателно, Кейт. Изхвърли от главата си справедливия гняв и благопристойните чувства. Важно е да знаеш колко специално е отношението ми към теб. Ето защо ти си в пълна безопасност тук. Ето защо ще си отидеш в крайна сметка. Избрах те сред стотиците хиляди жени, които имам на разположение, ако мога така да се изразя. Знам, че ще си кажеш: „Ега ти късмета.“ Знам колко насмешлива и цинична можеш да бъдеш. Знам дори, че смехът те е спасявал, когато ти е било трудно. Познавам те по-добре от всеки друг, който някога те е познавал. Почти толкова добре, колкото познаваш самата себе си, Кейт. А сега лошите новини. И имай предвид, че тези следващи точки са толкова важни, колкото и всяка една от добрите новини, с които започнах по-горе. Това са правилата на дома и те трябва да бъдат спазвани стриктно: