Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

— Възможно е. Но в „Сара Дюк Гардънс“ не бяха намерени материални доказателства. Честно казано, почти няма за какво да се заловим, Мери Елън.

Ако Нейоми е била отвлечена от обществен парк насред студентския град, то това е станало без нито един свидетел. Тя е била видяна в парка половин час преди лекцията по договорни отношения, на която не се явила. Казанова бе плашещо добър в занаята. Същински призрак.

Завършихме нашата разходка, като направихме пълен кръг и се върнахме там, откъдето тръгнахме. Общежитието бе построено на двайсет-трийсет метра от една посипана с пясък алея. Имаше високи бели колони, а широката веранда бе претъпкана е бели плетени люлеещи се столове. Предвоенният стил, един от любимите ми.

— Алекс, ние с Нейоми всъщност не бяхме толкова близки в последно време — внезапно ми довери Мери Елън. — Съжалявам. Реших, че би трябвало да знаеш това.

Мери Елън плачеше, когато се притисна до мен и ме целуна по бузата. После изтича нагоре по полираните белосани стълби и изчезна вътре.

Още една тревожна загадка за разрешаване.

Казанова наблюдаваше доктор Алекс Крос. Бързият му остър ум работеше на високи обороти като свръхмощен компютър — може би най-мощният в целия университет.

— Я го виж ти Крос — промърмори той. — Урежда си среща със стара приятелка на Нейоми! Там няма да намериш нищо, докторе. Не си стигнал и до „топло“. Всъщност става все по-„студено“.

Той следваше Алекс Крос на безопасно разстояние по посока на общежитията на „Дюк“. Беше чел много за Крос. Знаеше всичко за психолога и детектива, който си бе изградил репутацията, залавяйки убиец, отвличащ деца във Вашингтон. Тъй нареченото престъпление на века, което беше прах, хвърлен от медиите в очите на хората и чисти врели-некипели.

„Е, кой е по-добър в тази игра — искаше му се да кресне в лицето на доктор Крос. — Аз знам кой си ти. А ти не знаеш колкото едно кучешко лайно за мен. Никога няма да узнаеш.“

Крос спря да върви. Извади бележник от задния джоб на панталоните си и записа нещо.

„Какво става, докторе? Да не би да те е осенила някоя важна мисъл? Много се съмнявам. Честна дума, съмнявам се. ФБР, местната полиция, всички ме следят от месеци. Сигурно и те си водят бележки, но никой не е намерил ключа…“

Казанова продължи да наблюдава как Алекс Крос върви към студентския град, докато най-накрая го изгуби от поглед. Идеята, че Крос може действително да го проследи и залови, беше немислима. Чисто и просто нямаше да го бъде.

Избухна в смях и си наложи да се овладее, тъй като студентският град гъмжеше от народ в неделя следобед.

„Никой не е намерил ключа, доктор Крос. Не разбираш ли?… Точно това е ключът!“

Отново станах уличен детектив.

В понеделник прекарах по-голямата част от сутринта в разговори с хора, които познаваха Кейт Мактиърнън. Последната жертва на Казанова беше лекар стажант, отвлечена от апартамента й в покрайнините на Чапъл Хил.

Опитвах се да съставя психологически профил на Казанова, но не разполагах с достатъчно информация. ФБР не ми оказваше помощ. Ник Ръскин още не беше откликнал на моите позвънявания.

Един преподавател в медицинския колеж на Северна Каролина ми каза, че Кейт Мактиърнън била най-съзнателната студентка в двайсетгодишната му практика. Друг професор от колежа заяви, че нейният интелект и чувство за отговорност били наистина забележителни, но „ако в Кейт има нещо изключително, това е темпераментът й“.

Всички бяха единодушни по тази точка. Дори стажантите в болницата, които й бяха конкуренти, признаваха, че Кейт Мактиърнън е в различна от тях категория.

— Тя е най-лишената от нарцисизъм жена, която познавам — ми каза една от стажантките.

— Кейт се товари с работа като вол, но си дава сметка за това и може да се смее над себе си — каза друга.

— Тя е страхотен човек. Това, което се случи, разкъса сърцата на всички в болницата.

— Тя е мозък, и то дяволски добре изграден — тухла по тухла.

Обадих се на Питър Макграт, преподавател по история, и той прие да се срещнем, макар и без особено желание. Кейт Мактиърнън беше излизала с него четири месеца, но връзката им била рязко прекъсната. Професор Макграт беше висок, със спортна фигура, малко деспотичен.

— Мога да кажа, че жестоко се прецаках, като я загубих — призна той. — Наистина се прецаках. Но нямаше начин да я задържа. Тя може би е човекът с най-силна воля, когото познавам. Господи, не мога да повярвам, че това се е случило на Кейт!