Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Лицето му беше бледо и той очевидно бе разтърсен от нейното изчезване. Поне така изглеждаше.

Седнах да обядвам сам в един шумен бар в Чапъл Хил. Имаше тълпи от студенти и една шумна билярдна маса, но аз седнах сам с моите бири, с мазния сандвич с кюфте като гума и кашкавал и с още неоформените си мисли за Казанова. Дългият ден ме беше изцедил. Липсваха ми Сампсън, децата, къщата ми във Вашингтон. Уютен свят без чудовища. Но и Шуши липсваше. Както и още няколко млади жени.

Мислите ми продължиха да се реят назад към Кейт Мактиърнън и онова, което бях чул за нея днес.

Това е начинът, по който случаите се разрешават — или поне аз така съм ги разрешавал. Събират се данни. Данните се реят из мозъка, Най-накрая се правят връзки между тях.

Казанова избира не просто физически красиви жени, внезапно осъзнах аз в бара. Той избира най-изключителните жени, които може да намери. Избира само жените, които всеки иска, но сякаш никой никога няма да има.

Той ги колекционира някъде.

Защо именно изключителни жени, запитах се аз. Имаше само един възможен отговор. Защото е убеден, че самият той е изключителен.

За малко да се върна, за да говоря отново с Мери Елън Клук, но промених решението си и се прибрах в хотела. Там ме очакваха няколко съобщения.

Първото беше от един приятел в полицейското управление на Вашингтон. В момента обработваше информацията, от която се нуждаех за задълбочен профил на Казанова. Бях си донесъл портативен компютър и се надявах, че скоро ще мога да седна да обработвам данните.

Един репортер на име Майк Харт беше звънял четири пъти. Познавах го, познавах и вестника му — парцал от Флорида, наречен „Нешънъл Стар“. Прякорът на репортера беше Безсърдечния Харт 9 9 Името означава „сърце“ на английски. — Б.пр. . Не му се обадих. Беше ме изтъпанил веднъж на първа страница и веднъж беше предостатъчно за един живот.

Детектив Ръскин най-сетне беше отговорил на моите позвънявания. Намерих кратко съобщение. Нищо ново при нас. Ще ви държим в течение. Как ли не съм ти повярвал. Нямах доверие нито на детектив Ръскин, нито на верния му авер Дейви Сайкс.

Унесох се в неспокоен сън в удобното кресло в моята стая и ме обладаха ужасяващо живи кошмари.

Събудих се с чувството, че в хотелската стая има още някой.

Безшумно поставих ръка върху дръжката на пистолета и много тихо се изправих. Сърцето ми биеше силно. По какъв начин някой беше успял да влезе в стаята?

Надигнах се бавно, но останах, приведен, готов за стрелба. Огледах се наоколо, взирайки се в полумрака. Басмените пердета не бяха спуснати напълно, така че пропускаха достатъчно светлина, за да мога да различавам формите на предметите. Сенките на три листа танцуваха по стената на хотелската стая. Като че ли нищо друго не се движеше.

Проверих банята, с пистолета напред. След това дрешника. Започнах да се чувствам глупаво, промъквайки се из хотелската стая с изваден пистолет, но определено бях чул шум!

Най-накрая забелязах парче хартия под вратата, но изчаках няколко секунди, преди да запаля лампата. За по-сигурно.

Черно-бяла снимка. Мигновени асоциации и връзки се стрелнаха през мислите ми. Английска пощенска картичка, може би от първото десетилетие на века. По онова време тези картички са били колекционирани като псевдоизкуство, но най-често като умерена порнография.

Наведох се, за да разгледам по-добре старомодната фотография.

Картичката изобразяваше одалиска, пушеща турска цигара в смайваща акробатична поза. Жената беше с тъмна кожа, млада и красива, около петнайсетгодишна. Беше гола до кръста и налетите й гърди висяха надолу в позата, която бе заела заради снимката.

Обърнах картичката с помощта на молив.

Близо до мястото, където би трябвало да се залепи марката, пишеше с печатни букви: Изключително красиви и високоинтелигентни одалиски са били внимателно обучавани да бъдат любовници. Учели са ги да танцуват красиво, да свирят на музикални инструменти и да пишат изящна лирична поезия. Те са били най-ценната част от харема, може би най-голямото съкровище на султана.

Текстът беше подписан с мастило и печатни букви: Джовани Джакомо Казанова де Сеингалт .

Той знаеше, че аз съм в Дърам. Той знаеше кой съм.

Казанова беше оставил визитната си картичка.

Жива съм.

Кейт Мактиърнън бавно си наложи да отвори очи в мъждиво осветената стая… кой знае къде.

Тя премигна няколко пъти. Струваше й се, че се намира в хотел, в който нямаше спомен да се е регистрирала. Изключително странен хотел от още по-странен филм. Но това нямаше значение. Нали беше жива.