Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Разследването стана още по-напрегнато и нервно, след като бе открит третият женски труп. Не само местната полиция и ФБР, но и военни специалисти се включиха в търсенето на какви да е физически следи на местопрестъплението. Дори заместник шефът на ЦРУ Роналд Бърнс беше тук миналата нощ. Защо?

Сампсън ме притисна в мечешка прегръдка на вратата за пътнически контрол на „Америкън Еърлайнс“. Сигурно сме изглеждали като двама нападатели от отбора на „Вашингтонските червенокожи“, след като спечелиха суперкупата или по-скоро след като не можаха да стигнат и до финалите през 1991 г.

— Знам какво означава за теб Нейоми — чух Сампсън да шепне. — Мога да разбера част от това, което изпитваш. Ако имаш нужда отново от мен, обади се.

Целунахме се бързо по бузите, както правеха Меджик Джонсън и Исая Томас преди мачовете си в Националната баскетболна лига. Това привлече няколко погледа от тълпата около металните детектори. Ние със Сампсън се обичахме и не се срамувахме да показваме това. Нещо необичайно за твърди като кремък мъже на действието, каквито бяхме ние двамата.

— Пази се от федералното бюро. Пази гърба си от местните. Пази и гърдите си. Ръскин не ми харесва. Сайкс никак не ми харесва — продължи Сампсън с инструкциите си. — Ще намериш Нейоми. Имам доверие в теб. Винаги съм имал. Ще го твърдя до последен дъх.

Големият Мъж най-сетне си тръгна и нито веднъж не се обърна.

Останах сам-самичък тук долу, на юг.

Отново на лов за чудовища.

В събота в един часа по обед вървях от хотел „Вашингтон Дюк Ин“ към студентския град на „Дюк“.

Току-що бях хапнал истинска севернокаролинска закуска: каничка и половина горещо, силно кафе, добре осолена пушена шунка, пържена с яйца, топли содени хлебчета и остър доматен сос, овесена каша с пръжки. В ресторанта чух една кънтри песен: „Фраснеш ли ме с тоз тиган, няма веч да съм пиян.“

Чувствах, че откачам и вече съм на ръба, така че един километър пеша до студентското градче беше добра терапия. Аз си я предписах и после послушах съвета на лекаря. Сцената на престъплението от предишната нощ ме беше разтърсила.

Ясно си припомних времето, когато Нейоми беше малко момиченце и аз бях най-добрият й приятел. Често си пеехме „Конче-бонче-дълго макаронче“ и „Буба лази, буба лази“. В известна степен тя ме научи как да стана приятел с Джани и Деймън. Тя ме подготви да бъда доста добър баща.

По онова време брат ми Арон често водеше малката Шуши със себе си в бар „Капри“ на Трета улица. Основното занимание на брат ми беше да се натряска до козирката. „Капри“ не беше място за малки момиченца, но Нейоми успяваше да се справи. Дори като дете тя разбираше и приемаше като даденост кой е баща й и какво представлява. Когато двамата с Арон спираха пред къщи, брат ми обикновено беше много, но още не мъртво пиян. Нейоми бе поела патронаж върху баща си. Той правеше усилие да остане трезвен, докато тя е с него. Проблемът беше, че Шуши не можеше винаги да се навърта около него, за да го спасява.

В един часа в събота имах среща с декана, отговарящ за проблемите на студентките в „Дюк“. Стигнах до „Алън Билдинг“. Няколко административни офиса бяха разположени на третия и четвъртия етаж.

Деканът беше висок строен мъж. Казваше се Браунинг Лоуел. Нейоми ми беше разказвала много за него. Смяташе го за близък съветник и приятел. Срещнах се с Лоуел в неговия уютен кабинет, пълен с дебели стари книги. Кабинетът му гледаше към магнолиите и брястовете по Чапъл Стрийт. Както и всичко останало в студентското градче, обстановката впечатляваше. Готически сгради, накъдето и да погледнеш. Оксфорд на Юга.

— Покрай Нейоми станах ваш почитател — каза деканът, докато се здрависвахме. Стисна ръката ми силно, което и очаквах, имайки предвид физическите му дадености.

Браунинг Лоуел беше мъж е добре оформени мускули и приятен външен вид, вероятно към трийсет и пет годишен. Стори ми се, че искрящите му сини очи излъчват неуниваща бодрост. Спомних си, че някога е бил гимнастик от световна класа. Бил студент последна година в „Дюк“ и трябвало да представя Америка на Олимпийските игри в Москва през 1980 г.

В началото на годината гръмнала злополучната новина, че Браунинг Лоуел е хомосексуален и има любовна връзка с доста известен баскетболист. Той напуснал американския отбор още преди непредвидения олимпийски бойкот. Доколкото ми е известно, така и не се доказало дали историята е вярна. Лоуел обаче се оженил и сега живееше в Дърам заедно с жена си.