Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Но щеше да отиде. Бе дала обещание на майка си — точно преди Бийдси Мактиърнън да умре. Кейт й бе дала дума и думата й тежеше. Бе старомодна в това отношение. Момиче от малко градче.

Беше пъхнала ръце в дълбоките джобове на поомачканото медицинско сако. Смяташе, че ако има проблем с физиката си, това са ръцете й. Бяха възлести, а да не говорим за ноктите. Имаше две причини за това: робската работа в раковото отделение и каратето. Имаше черен пояс втора степен, тъй наречения Нидан. Това бе единствената форма за освобождаване на напрежението, която си позволяваше. Групата по карате бе нейното разбиране за отдих и почивка.

На визитката с името й, закачена с безопасна игла върху горния ляв джоб на сакото, пишеше: К. Мактиърнън, доктор по медицина. Харесваше й дребната непочтителност да носи този символ на положение и престиж в комбинация с провиснали панталони и маратонки. Не искаше да изглежда като бунтар, какъвто не беше, но се нуждаеше от някаква минимална индивидуалност сред голямата общност на болницата.

Току-що си бе купила от любимата книжарничка „Всички прекрасни коне“ от Кормак Маккарти. От стажант-лекарите първа година не се очакваше да имат време за четене на романи, но тя успяваше да намери. Поне си беше обещала да намери време тази вечер.

А тази вечер в края на април беше толкова хубава, толкова съвършена, че Кейт реши да се отбие в „Спанки“ на ъгъла на улиците Кълъмбия и Франклин. Можеше да седне на бара и просто да почете.

Беше изключено да си позволи среща с мъж през седмицата. Обикновено съботите й бяха свободни, но пък дотогава тя беше прекалено изтощена, за да се занимава с ритуалите, предхождащи и следващи скачането в кревата.

Животът й бе влязъл в този ритъм, след като двамата с Питър Макграт прекъснаха окончателно своята безброй пъти подновявана и прекратявана връзка. Питър беше на трийсет и осем години, доктор по история и почти безупречен. Беше непоносимо красив и твърде обсебен от себе си за нейния вкус. Раздялата се оказа по-долнопробна, отколкото бе очаквала. Вече не бяха дори приятели.

Бяха минали четири месеца без Питър. Тежък удар, но не неочакван. Кофти й беше, но това не бе сред десетте най-лоши неща, с които трябваше да се справя. При това знаеше, че вината за скъсването е нейна, не на Питър. Разпадането на любовните й връзки беше проблем, част от тайното й минало. Тайното настояще? Тайното бъдеще?

Кейт погледна часовника си. Беше кокетен Мики Маус модел, подарък от сестра й Керъл Ан и нямаше грешка дори в секундите. Освен това я подсещаше: никога не навирвай глава само защото сега си ДОКТОР.

Проклятие! Чувството за време й изневеряваше — а още нямаше трийсет и една години! Дъртофелница. Беше се превърнала в бабата на медицинския факултет. Вече беше почти девет и половина, Сънчо отдавна трябваше да й е пожелал лека нощ.

Кейт реши да подмине „Спанки“ и да се прибере. Щеше да претопли прелютивото чили кон карне 8 8 Популярно в Америка мексиканско ястие от шарен боб с кълцано месо, чесън, кимион и люти подправки. — Б.пр. и може би да изпие чаша горещо мляко с какао и сметана отгоре. Да подгънеш крака с вредна за здравето храна и Кормак Маккарти всъщност не звучеше чак толкова зле.

Подобно на много от студентите в Чапъл Хил Кейт имаше сериозни проблеми с парите. Това беше разликата между тях и богаташката тълпа от „Дюк“. Кейт бе наела тристаен апартамент на горния етаж на една типична за Северна Каролина двуетажна къща. Цялата боя се бе олющила и къщата изглеждаше така, сякаш си сменяше козината. Беше в най-затънтения край на Питсбъроу Стрийт в Чапъл Хил. Кейт се бе спазарила добре за наема.

Първото, което й беше направило впечатление в околността, бяха прекрасните дървета. Стари и величествени широколистни дървета, а не борове. Дългите им клони й напомняха ръцете и пръстите на съсухрени стари жени. Наричаше улицата си „алеята на старите дами“. Къде ли другаде можеше да живее старата дама от медицинския факултет?

Кейт пристигна у дома около десет без петнайсет. Никой не обитаваше долния етаж на къщата, която беше наела от една вдовица, живееща в Дърам.

— Прибрах се. Аз съм, Кейт — каза тя на семейството мишоци, които живееха зад хладилника. Не можеше да се реши да ги изтреби. — Липсвах ли ви? Хапнахте ли вече?

Тя перна леко ключа на кухненското осветление и се заслуша в дразнещото електрическо жужене. Погледът й се спря върху изписания с едри букви цитат на един от нейните преподаватели: „Студентите по медицина трябва да се упражняват в смирение.“ Е, тя определено се упражняваше в смирение.