Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

— Извършвал ли е полов акт с жертвите? — попитах аз, преди агентът да се отплесне в познанията си за канибализма.

— Да. Някой е извършил многократни полови актове с тях. Многобройни вагинални охлузвания и раздирания. Мръсникът е доста надарен или използва нещо голямо за симулация на акта. Но сигурно си навлича найлонов чувал, докато го прави, като тези от моргата. Или ги избърсва по някакъв начин. Никакви косми, никакви следи от телесни течности досега. Съдебният ентомолог вече събра пробите. Той ще може да ни даде точното време на смъртта.

— Това може да е Бети Ан Райърсън — чух да казва един от прошарените агенти на ФБР, който беше достатъчно наблизо. — Имаше доклад за изчезването й. Русо момиче, сто шестдесет и седем сантиметра, около петдесет килограма. Носела е златен „Сейко“, когато е изчезнала. Много красива, поне някога.

— Майка на две деца — каза една жена от агентите. — Аспирантка по английска литература в Университета на Северна Каролина. Разговарях с мъжа й, който е професор. Видях двете й деца. Хубави, малки дечица. На една и на три години. Проклето да е това копеле.

Жената започна да се дави от гняв.

Виждах ръчния часовник и лентата, с която косите й са били привързани отзад; тя се беше развързала и бе паднала върху рамото й. Вече не беше красива. Това, което бе останало от нея, беше подуто и отекло. Миризмата от разлагането беше остра дори тук на чистия въздух.

Празните орбити изглеждаха втренчени в сърповидните пролуки сред върховете на боровите дървета и аз се запитах какво ли е било последното, което са видели очите й.

Опитвах се да си представя този Казанова, върлуващ някъде в тези дълбоки тъмни гори, преди ние да пристигнем. Предположих, че е на двайсет или трийсет години, силен физически. Боях се за Шуши. Всъщност много повече от преди.

Казанова. Най-големият любовник на света… Пази Боже.

Беше доста след десет часът, а ние все още се намирахме на зловещото, дълбоко разстройващо място на убийството. Ослепителната кехлибарена светлина от фаровете на служебните коли и линейките осветяваше отъпкана пътека сред призрачната гора. Навън беше станало по-студено. Мразовитият нощен вятър ни раздаваше яки плесници.

Трупът все още не беше преместен.

Наблюдавах как специалистите от Бюрото съвестно претърсват гората сантиметър по сантиметър, събират съдебни улики и правят измервания. Самото място на престъплението бе заградено с лента, но аз си нахвърлих една скица в мъждивата светлина и си записах няколко предварителни бележки. Опитвах се да си спомня каквото мога за истинския Казанова. Авантюрист от осемнайсети век, писател, любовник без задръжки. Във всеки случай някога бях чел части от мемоарите му.

Като изключим това, което биеше на очи, защо убиецът беше избрал името? Дали вярваше, че наистина обича жените? Това ли бе начинът да го покаже?

Чувахме как някъде някаква птица надава тайнствен крясък, както и шумовете на дребни животинки навсякъде около нас. На никой не му идваше наум за зайчета-байчета в тези гори. Не и с това ужасяващо убийство.

Между десет и половина и единайсет чухме силен тътен като гръмотевица над мрачните дървета. Изнервени погледи се вдигнаха към синьо-черното небе.

— Познатата стара песен — каза Сампсън, като видя примигващите светлини на идващия хеликоптер.

— Може би въздушната бърза помощ най-сетне идва за тялото — казах аз.

Един тъмносин хеликоптер на златни ивици най-накрая описа кръг над асфалтовата настилка на шосето. Който и да пилотираше машината, беше истински професионалист.

— Ами, въздушната бърза помощ — възрази Сампсън. — По-скоро Мик Джагър. Само големи звезди се возят на такива хеликоптери.

Джойс Кини и регионалният директор на Бюрото вече бяха отпрашили към шосето. Сампсън и аз тръгнахме след тях като неканени вредители.

Там ни чакаше друг тежък шок. И двамата разпознахме високия, оплешивяващ, изискан мъж, който слизаше от хеликоптера.

— И какво, по дяволите, прави той тук? — рече Сампсън. Имах същия въпрос, същата тревожна реакция. Това бе заместник-директорът на ФБР. Човекът номер две, Роналд Бърнс. Бърнс беше истинският юмрук в системата на Бюрото, майстор по вдигането на всякакви шумотевици.

И двамата познавахме Бърнс от нашия последен „мултиинституционален“ случай. Минаваше за подвластен на политически влияния, за лошото момче вътре в Бюрото, но той никога не се беше държал зле с моя милост. След като огледа тялото, поиска да говори с мен. Нещата ставаха все по-странни и по-странни тук, в Каролина.