Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Когато робът съобщи на Сула, че племенникът на мащехата му чака в кабинета, той само си каза колко е странно, че около него все се навъртат някакви си Гавии. Първо приятелят по чашка на баща му, Марк Гавий Брокх, после и старият граматик Квинт Гавий Миртон. Фамилията не беше сред често срещаните, нито пък я носеше някой по-известен. А ето, че досега Сула бе имал възможността да се запознае тъкмо с трима Гавии.

И докато онзи Гавий, който беше пил с баща му, и другият, дето си беше направил труда да понаучи малкия Сула на нещо, не му бяха сторили нищо, заради което да ги запомни с лошо, то със Стих случаят беше съвсем различен. Ако Сула само беше знаел, че Клитумна очаква посещение от ужасния си племенник, въобще нямаше да се прибере вкъщи. Сега обаче стоеше насред атрия и се чудеше как ще е най-добре да постъпи — да избяга от дома си или поне да се скрие някъде, където вечно любопитният Стих няма да си навре тъпия нос.

Ще се скрие в градината. Като благодари с усмивка на иконома за досетливостта му да го предупреди навреме за неканения гост, той мина покрай кабинета и излезе в перистила, където си намери някакъв стол, постоплен от слабите слънчеви лъчи, седна и заби поглед в статуята на Аполон, преследващ Дафне, започнала да се преобразява в дърво. Клитумна се беше влюбила в това творение и затова си го беше купила. Но дали Властелинът на светлината наистина е имал толкова руси коси, толкова сини очи и толкова розова кожа? Пък и как може да се възхищава човек от скулптор, до такава степен отдалечен от аскетизма, че е превърнал всички пръсти на ръцете на Дафне в абсолютно идентични зелени клонки, я тези на краката й — в също така еднакви черно-кафяви корени? Глупакът му с глупак, навярно убеден, че това е върховното му постижение, дори бе разкрасил гърдата на Дафне — единствения й човешки атрибут — с капчици розова мъзга, стичаща се от едрото зърно. Нямаше как, Сула трябваше през цялото време да се прави, че не вижда това недоразумение насред градината, защото иначе навярно отдавна да му е теглил секирата.

— Какво правя аз тук? — попита той бедната Дафне, която, ако се вярваше на легендата, би трябвало да бъде ужасена, но вместо това само се усмихваше глуповато на своя мъчител.

Тя не му отговори.

— Какво правя тук? — попита Сула Аполон.

И той не му отговори.

Сула притисна с ръка очите си и започна едно добре познато упражнение, чиято, цел беше да си вдъхне сили и ако не да приеме тежката си съдба, то поне стоически да се примири с нея. Гавий! Трябваше да мисли повече за Гавий, отколкото за Стих. Да мисли за Квинт Гавий Миртон, който си беше направил труда да го понаучи на нещо.

Бяха се запознали скоро след седмия рожден ден на Сула, докато слабичкото, но пък иначе жилаво момче помагаше една вечер на пияния си баща да се прибере в тогавашното им жилище — една-единствена стаичка някъде по Викус Сандалариус. Сула Старши взе, че се стовари насред улицата и момчето трудно би го повдигнало, ако не му се беше притекъл на помощ Квинт Гавий Миртон. Двамата успяха да домъкнат бащата до дома му и през цялото това време Миртон, който беше изключително заинтригуван не само от външността на Сула, но и от прекрасния му латински, не престана да го разпитва за живота му.

Сула Старши беше оставен да си почива върху рогозката, а старият граматик се разположи върху единствения стол в стаята и продължи с разпита си, опитвайки се да изкопчи от момчето повече подробности за семейството му. Най-накрая се представи за учител и предложи на малкия да го научи безплатно на четмо и писмо. Бедата, в която Сула беше изпаднал, го беше ужасила повече, отколкото тревожеше самото момче: един патриций Корнелий, при това интелигентен и способен, да бъде обречен до края на живота си да гази из канавките на най-бедняшкия квартал в Рим? Не искаше да си го помисли. Момчето трябваше поне да се ограмоти, за да си намери по-късно работа като чиновник или писар! Ами ако някой ден изведнъж късметът на баща и син се обърне и той получи възможност да заживее, както подобава? Тогава неграмотността му отново би го лишила от бъдеще.

Сула се съгласи да тръгне на уроци, но мисълта, че ще ги получава безплатно, му се струваше противна. Когато можеше, той открадваше нещо оттук-оттам и бутваше в ръката на стария Квинт Гавий Миртон я някой сребърен денарий, я някое по-тлъсто пиленце, а когато порасна, започна и сам себе си да се продава, за да получава учителят му повече. Миртон навярно добре разбираше, че ученикът му си плаща учението с цената на собственото си унижение, но никога нищо не казваше. За него беше ясно, че ако момчето е готово да заплати такава висока цена за образованието си, то е само защото наистина си дава сметка за важността му. Затова приемаше сребърниците едва ли не на драго сърце и във всеки случай с благодарност, но с нищо не издаваше, че начинът, по който Сула се сдобива с парите си, го безпокои особено.