Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

Но Югурта вече беше изгубил всякакво желание да играе според римските правила. Когато градският претор се появи заедно с ликторите си пред вилата му на Пинцийския хълм, за да арестува Бомилкар по обвинение в подстрекателство към убийство, за миг царят се почуди какво ли ще стане, ако изобщо откаже да предаде брат си на властите. Ала после реши, че нищо не му пречи да спечели малко време, като се позове на закона. В крайна сметка нито жертвата, нито обвиняемият били римски граждани, така че той не виждал с какво цялата работа засяга Рим. Градският претор му отвърна, че самият Сенат е решил обвиняемият да отговаря пред римски съд, защото имало улики, че фактическият убиец бил римски гражданин. Някой си Марк Сервилий Агеласт, римски конник, вече бил представил достатъчно доказателства за това и се бил заклел, че бил подстрекаван да извърши кървавото дело.

— Дори да е така — упорстваше Югурта, — чуждестранният претор е единственият магистрат, упълномощен от закона да арестува моя служител. Първо, защото вашият обвиняем не е римски гражданин, и второ, защото временното ми местожителство — което между другото е и неговото — е извън юрисдикцията на градския претор!

— Тук си се заблудил, Величество — умело се измъкна от положението градският претор. — Разбира се, чуждестранният претор ще бъде запознат със случая. Но империумът на градския претор се простира до петия километричен камък от центъра на Рим, следователно и вилата ти е под моя юрисдикция, не под тази на чуждестранния претор. А сега, ако обичаш, повикай уважаемия Бомилкар.

Уважаемият Бомилкар се показа, за да бъде прибран в една от килиите на тъй наречените Лаутумии, докато делото му се разгледа от специално скалъпения за целта римски съд. Когато Югурта прати агентите си да поискат брат му да бъде освободен срещу гаранция или поне да бъде преместен под домашен арест в къщата на някой по-заможен римлянин, вместо да гние из катакомбите на Лаутумиите, молбата му беше категорично отхвърлена. Бомилкар трябваше да остане в единствената тъмница в Рим.

Лаутумиите бяха „построени“ няколко века по-рано и отначало бяха каменни кариери в подножието на Аркс, а сега представляваха невъобразимо струпване на каменни блокове, сгушени под хълма в низините на Форум Романум. Във вонящите килии се побираха петдесетина затворници, които можеха свободно да се разхождат в затвора, стига да не го напускат. За охраната се грижеха само шепа ликтори и единствено при крайна нужда, когато в тъмницата попаднеше някой наистина опасен „гостенин“, се стигаше до окови. Но тъй като затворът обикновено си беше празен, появата на ликторите пред стените му беше истинско събитие за гражданите. Новината за затварянето на Бомилкар се разнесе мълниеносно из цял Рим, заедно с цял куп подробности, които ликторите с удоволствие съобщаваха на любопитните минувачи.

Луций Декумий бе произлязъл от низините, но по съобразителност и интелект едва ли отстъпваше на някого от тъй наречените висши класи. Самият факт, че си беше спечелил мястото на пазител на кръстопътя, доказваше, че го бива. Така че щом мълвата се разпространи в Субура, той събра две и две и получи четири. Арестуваният се казваше Бомилкар, не Юба, и не беше мавританец, а нумидиец. Все пак безсъмнено беше неговият човек.

Но това, че човекът го беше излъгал относно самоличността, не само че с нищо не засегна Луций Декумий, но дори издигна африканеца в очите му. Затова той реши, че няма време за губене, и се запъти към Лаутумиите, където само се усмихна на двамата ликтори на входа, посръга ги с лакти и вече беше вътре.

— Лайно тъпо! — наруга го единият, докато разтъркваше удареното място.

— Майната ти! — отговори му невъзмутимо Декумий и се скри зад някаква колона, изчаквайки протестите на входа да утихнат.

Тъй като в Рим, освен в много редки случаи, не можеше да пристъпи войнишки крак, обикновено винаги щом се наложеше определен закон да бъде приведен в действие, за тази цел се прибягваше до услугите на Колегията ни ликторите. В града имаше общо триста ликтори, които бяха твърде зле платени от държавата, за да не зависят изцяло от щедростта на преките си началници; за жилище ни всички тях беше отредена една-единствена сграда с парче незастроена земя точно зад храма на ларите — престити на Вия Сакра и ако никой не се оплакваше публично от условията там, то беше единствено заради най-добрата кръчма в цял Рим, която също се намираше в съседство с храма и където винаги можеха да си изпросят по едни безплатно питие. Ликторите трябваше да придружават всички магистрати, притежаващи империум, и между тях се водеше голяма борба кой да се уреди при преторите пращани в чужбина, защото така им се удаваше възможността и на тях да получат нещичко от военната плячка.