Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

— Да, знам я аз Вия Нова, но нали разбираш, тук съм чужденец, а пък от опит знам, че да опознаеш истински един град, трябва да пообиколиш оная му част, където кипи най-много живот — опитваше се да играе ролята на наивния странник, който не е запознат с местните нрави.

Другият го изгледа от главата до петите, явно искайки да го прецени колко струва.

— Ама като те гледам, сигурно яката ти се пийва, а, приятел?

Бомилкар се хвана за думите му и реши да му се отблагодари както подобава.

— Толкова ми се пийва, че чак ми се ще да черпя всеки по едно.

„Главатарят“ накара този до себе си да мръдне от стола и с ръка подкани новодошлия да се приближи.

— Е, ако уважаемите ми колеги се съгласят, не виждам нищо да не те направим почетен член. Я ела седни, приятел, стига си стоял като статуя — рече той и огледа компанията. — Всеки, който мисли, че господинът заслужава да стане почетен член, нека гласува!

— Да бъде! — хорово му отговориха в цялата кръчма. Бомилкар напразно се озърна няма ли да види някъде тезгях или поне нещо като съдържател. Понеже не откри нито едното, нито другото, въздъхна дълбоко, извади кесията от пазвата си и изръси два сребърни денария на масата; каза си, че това може и да му струва главата, но пък как иначе да докаже, че заслужава почетното си членство?

— Може ли? — обърна се той към „главатаря“.

— Бромид, я донеси за господина и за останалите членове една голяма кана вино — обърна се на свой ред той към момчето, което трябваше да отстъпи мястото си на Бомилкар.

— Купуваме си виното от дюкянчето до нас — обясни на гостенина.

От кесията се изсипаха още няколко сребърни монети.

— Толкова стига ли?

— О, за една почерпка, приятел, е достатъчно.

Но на масата продължиха да звънтят пари.

— Ами защо да не му ударим повече почерпки?

Наоколо се разнесоха сподавени въздишки, сетне по лицата на присъстващите се изписаха блажени усмивки. Бромид прибра в шепа сребърниците и изтича навън, последван от още трима, които явно много държаха да му помогнат. Бомилкар подаде ръка на „главатаря“.

— Името ми е Юба.

— Луций Декумий — отвърна му онзи, като сърдечно го стисна. — Юба! Що за име е това?

— Мавърско. Идвам от Мавритания.

— Маври-к’во? Къде е то?

— В Африка.

— Аха, в Африка.

Бомилкар спокойно можеше да каже, че е и от страната на хиперборейците, все едно, Луций Декумий едва ли би направил разлика.

— Това е доста далеч от Рим — обясни почетният член.

— От Картаген, че и още на запад.

— А, Картаген! Защо не каза от самото начало? — изгледи изпитателно Луций Декумий новодошлия. — Винаги съм си мислил, че Сципион Емилиян не е оставил жива душа по ония места.

— И си съвсем прав. Но Мавритания не е Картаген, дори е много далеч от него. Общото е, че и двете са в Африка — просвещаваше го Бомилкар. — Това, което навремето беше Картаген, сега е римска провинция. Същата, където сега ще отиде да управлява консулът Спурий Постумий Албин.

Луций Декумий вдигна рамене.

— Консули? Те идват и си отиват, приятел, идват и си отиват. Какво ни влиза в работата на нас, в Субура, кой е консул, след като тъй и тъй кракът му няма да стъпи тук. Но стига да признаеш, че Рим струва повече от всички други, приятел, и винаги си добре дошъл в компанията ни. Както и консулите, ако им хрумне да наминат.

— Повярвай, за мен Рим е истинският господар на света — помъчи се да изглежда искрен Бомилкар. — Моят повелител — мавританският цар Бокх — ме е пратил в Рим, за да потърся съюза и приятелството на римския народ.

— Ами к’во да ти кажа? — пресече го Луций Декумий, когото явно въпросът не го занимаваше особено.

Бромид се показа на вратата, превил се под тежестта на делвата вино, а след него се дотътриха и другите трима. Присъстващите набързо ги разтовариха и веднага се заеха да разливат скъпоценната течност, започвайки от чашата на Декумий. Той обаче здравата плесна доброжелателя си по крака и заповеднически му кресна:

— Абе, идиот, ти толкова ли не си се научил на обноски? Първо ще налееш на господина, който си е платил, а после ще мислиш за останалите.

Бомилкар пое препълнената чаша и я вдигна високо, за да произнесе тост.

— За най-хубавата кръчма и за най-приятната компания, които съм срещнал досега в Рим — прогърмя гласът му, преди той да излее ужасното вино в гърлото си, прикривайки киселата си физиономия. Богове, тук хората железни черва ли имаха?

Отнякъде се взеха и мезета: туршия от кисели краставички, лук, орехи, целина и моркови и препълнена догоре купа със смрадлива осолена риба, която, както и туршията, изчезна само за миг. Нито от едното, нито от другото достигна до Бомилкар.