Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част I - Коварни планове)

— За твое здраве, Юба, приятелю! — На свой ред вдигна чашата, си Декумий.

— За Юба! — поде останалата част от пиещите, които имаха за какво да се радват на африканеца.

Само за половин час Бомилкар научи повече за трудовите хора в Рим, отколкото през целия си живот, и те му се сториха направо удивителни. Това, че не знаеше почти нищо за трудовите хора в родната Нумидия, обаче като че ли не го притесняваше особено. Скоро научи, че всъщност всички членове на клуба работят, като всеки ден компанията в кръчмата е различна; обикновено човек гледал да си почива веднъж на осем дни. Около една четвърт от присъстващите носеха на главите си малки конусовидни шапчици, с което показваха, че са освобожденци. За своя изненада Бомилкар установи, че всъщност част от останалите продължават да са роби, но другите с нищо не даваха вид да ги смятат за по-низши от себе си. И как иначе, след като робите работеха същото като тях, за същите часове, срещу същите пари и със също толкова почивни дни в годината — нещо, което колкото и странно да му се струваше на него, беше възприемано като напълно нормално от останалите. Същинската разлика между едните и другите се състоеше в това, че докато свободният можеше сам да си избира къде и какво да работи, робът принадлежеше на своя работодател и нямаше право на избор. Така или иначе, робството в Рим се различаваше твърде много от това в Нумидия. Но след като поразмисли над въпроса, в крайна сметка Бомилкар си каза, че всеки народ спазва своите правила и следователно никой не може да претендира, че неговото отношение към робите е най-правилното.

За разлика от останалите членове на клуба Луций Декумий като че ли постоянен гост на заведението.

— Аз съм пазителят на заведението — разправяше той, без да дава вид ни най-малко да се е напил.

— А какво представлява всъщност то? — интересуваше се Бомилкар, опитвайки се да поразреди питието в чашата си.

— Ами предполагам, че не знаеш — рече Луций Декумий — това, приятел, е кръчмата на кръстопътя. Нещо като колегия. Регистрирана е при едилите и градския претор и има личната благословия на върховния понтифекс. Подобни кръчми са съществували още по времето, когато Рим е бил управляван от царе. Там, където се кръстосат две или повече големи улици, се събира огромна енергия. Имам предвид на места като нашите „компита 3 3 Компитум (лат.) — кръстопът. — Б.пр. “, а не вашите пикливи кръстовища, на които не могат двама души да се разминат. Да, в кръстопътя се събира огромна енергия. Искам да кажа… представи си, че си бог, стоиш там на високото и гледаш Рим отгоре… ще ти бъде доста трудно, ако искаш да хвърлиш някоя мълния или пък да ни пратиш чумна епидемийка, не мислиш ли? Ако някой път се качиш на Капитолия, ще разбереш какво имам предвид: ще видиш само покриви, нищо друго, освен една огромна мозайка от червени керемиди, които се застъпват една друга и не ти дават да погледнеш какво има отдолу. И все пак, ако се вгледаш по-внимателно, ще откриеш зеещите дупки на големите кръстопътища, ей като на тоя насреща. Така че ако беше бог, щеше да си хвърлиш мълнията или чумната епидемийка точно там, нали? Само че, приятел, ние, римляните, сме си хитреци. Дори мъдреци. Още царете се сетили, че именно на кръстопътищата сме най-уязвими и следователно там трябва най-много да се пазим. Така че те били предадени на грижите на ларите. На по-важните били построени светилища за ларите много преди фонтаните. Не видя ли светилището точно до кръчмата ни? Онази, малката куличка?

— Да, видях я. — Бомилкар усещаше, че се обърква. — Но кои са тези лари? Изобщо колко са?

— О, ларите са навсякъде; сигурно са стотици, може би хиляди — махна с ръка Декумий. — Рим е пълен с лари. Както и Италия, доколкото знам, но аз в Италия не съм бил. Нито пък познавам някой войник, който да ми каже дали ларите пътуват през морето заедно с легионите ни. Но тук ги има, не ще и съмнение, има ги навсякъде, където се нуждаем от тях. И именно от нас зависи — от нас, сиреч от кръчмите по кръстопътищата — дали ще се погрижим както подобава за тукашните лари. Защото ние поддържаме светилището, ние гледаме даренията да идват, когато трябва, ние пазим чисти фонтаните, преместваме от кръстовищата потрошените каруци, събираме труповете — е, не се бой, става дума предимно за животински! — и ако случайно някоя къща се срути, пак ние се залавяме да разчистим улицата от останките й. Около Нова година вдигаме големи празненства в чест на ларите: тъй наречените Компиталии. Тази година го направихме преди няколко дни. Затова сега сме без пукната пара и дори за пиене нямаме. Всичките ни спестявания отидоха по празниците, а да се съберат отново пари не е лесна работа.