Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част II - Време на поражения)

Марта се появи цялата облечена в пурпурно — още един знак, че се радва на големи почести, защото обикновено не беше прието царствените цветове да се носят от хора от простолюдието, каквато беше тя. Беше дребна, прегърбена и съсухрена старица, която вонеше на урина и навярно не бе мила косата си от години. Отдалеч й личеше, че е чужденка — от покритото й с хиляди бръчки лице най-много се набиваше на очи големият й, остър и изкривен като клюн нос, както и двете черни орлови очи над него, зорко следящи всяко едно движение на събеседника й, в които проблясваха едновременно гордост и някаква животинска свирепост. Гърдите й бяха провиснали като два чорапа, натъпкани с камъчета, и ясно се виждаше как се поклащат под тънката пурпурна тъкан, донесена навярно чак от Тир. Около хълбоците си беше увила тирски шал, също пурпурен, отдолу се показваха краката й, начервени — както и ръцете й — с къна, и при всяко движение безбройните звънчета — гривни, пръстени и други джунджурийки по нея — всичките от чисто злато — подрънкваха. На главата си носеше тънък воал, отново от тирски пурпур, прикрепен с масивен златен гребен, който се спускаше зад гърба й като провиснало знаме.

— Седни, Гай Марий. — Сирийката посочи с дългия си пръст един от столовете и даде възможност на госта да се наслади на всичкото злато върху ръката й.

Марий не чака да го подканят втори път и се отпусна върху стола, без обаче дори за миг да откъсне поглед от мургавото старческо лице на пророчицата.

— Според княз Гауда си предрекла, че ще стана Пръв сред римляните — заговори той и нервно се покашля. — Бих искал да чуя нещо повече.

Като някоя вещица Марта се закикоти насреща му и разкри беззъбата си уста, от която стърчеше един-единствен пожълтял резец.

— О, да, сигурна съм, че ще успееш — съгласи се тя и плесна с ръце, за да извика робинята си. — Донеси от сварените билки и от любимите ми сладкиши — нареди й тя и отново се обърна към госта. — Няма да се бави. Когато се върне, ще говорим. А сега просто ще помълчим.

За да не я обиди, Марий послушно стисна устни и изчака в мълчание робинята да донесе димящата отвара. Дори преодоля вродената си мнителност и пийна от чашата, която любезната домакиня му подаде, опитвайки се да разгадае какво точно му се предлага. На вкус не беше много лошо, но тъй като никога не беше пил горещи течности, веднага си опари езика и побърза да отмести чашата встрани. Марта, която явно знаеше как да се справя с подобни питиета, не бързаше, отпиваше на малки глътчици, с въздишки, издаващи истинската наслада, която изпитваше от странното питие.

— Прекрасно е, макар че като гледам, на теб повече ти се пие вино.

— О не, ни най-малко — отвърна й любезно Марий.

— Вземи си сладкиш — подкани го тя с пълна уста.

— Много мило, но не ми се яде.

— Добре, добре, разбирам те! — Сложи край на любезностите пророчицата и като проми устата си с още една глътка от горещата течност, протегна властно дланта си.

— Дай ми ръката си.

Той се подчини.

— Очаква те съдбата на голям човек, Гай Марий — рече Марта, докато изучаваше линиите на дланта му. — Каква ръка имаш само! Човек може да прочете всичко на нея. А линията на живота! Тя властва над сърцето ти, над живота ти, командва всичко без онова, което времето ще съсипе — но от него никой, Гай Марий, не може да избяга; даже мога да кажа, че ще надживееш мнозина други. Виждам една ужасна болест… Ала ти ще я превъзмогнеш първия път, когато те сполети, дори и втория… Ето ги и враговете ти, десетки жестоки врагове… Но и тях ще победиш… Ще бъдеш консул една година след началото на тази, тъй де, ще бъдеш консул още догодина… Ще заемаш тази длъжност още шест пъти… Общо седем пъти ще бъдеш римски консул и накрая ще те нарекат Третия основател на Рим, защото ще спасиш града от най-голямата опасност през цялото му съществуване!

Марий усещаше как лицето му гори, как се нажежава като връх на копие, поставен в огъня. Главата му забуча. Сърцето му биеше като обезумял барабанчик, който иска час по-скоро да прати войските в зиналата паст на смъртта. Пред очите му се разстилаше червена пелена. Защото пророчицата говореше истината. Беше сигурен.

— Радваш се на любовта и уважението на една достойна жена — продължаваше Марта, прокарвайки пръст по страничните гънки на дланта му, — а племенникът ти ще стане най-великият римлянин за всички времена.

— Не, това съм аз — възрази й мигом Марий, който само при споменаването на неприятната новина изведнъж започна да излиза от обхваналия го транс.