Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част II - Време на поражения)

Марий беше чувал за Набдалса, макар че не бе имал случай да се срещне лично с него. Нумидиецът беше от поддръжниците на законния претендент за нумидийския престол, княз Гауда, който по това време се разпореждаше почти като цар недалеч от Утика, на територията на разрушения Картаген, където беше изникнало малко, но процъфтяващо градче. Набдалса идваше от Стария Картаген в качеството си на пратеник на княз Гауда, но беше посрещнат от Метел изключително хладно.

Без излишни заобикалки Метел мина направо по същество: най-бързият и лесен начин да се разреши веднъж завинаги нумидийският въпрос щяло да бъде, ако се плени самият Югурта. Имал ли княз Гауда — или Набдалса — някаква представа как би могло да се осъществи това?

— Да, доминус и отговорът е от ясен по-ясен — рече му Набдалса, — с помощта на Бомилкар.

Метел го зяпна слисано.

— Бомилкар ли! Та не е ли той природеният брат на Югурта, неговият най-предан поддръжник!

— В момента отношенията между двамата са доста обтегнати — възрази му Набдалса.

— Защо? — учуди се Метел.

— Става въпрос за наследството върху престола, доминус . Бомилкар иска да бъде определен за регент в случай, че нещо се случи с Югурта, но самият Югурта не ще и да знае.

— Регент, не наследник?

— Бомилкар знае много добре, че никога няма да наследи престола, доминус . Югурта има двама сина. Не бива да забравяме обаче, че са още малки.

Метел се понамръщи в желанието си да проумее каква логика следва мисленето на един чужденец.

— А Югурта защо се противи на това му желание? Самият аз не виждам по-подходящ човек за поста от Бомилкар.

— Става дума за кръвта в жилите му, доминус — обясни му Набдалса. — Бомилкар не е от рода на цар Масиниса и следователно не принадлежи към управляващата династия.

— Аха, разбирам — проясни се лицето на Метел. — Много добре, тогава вижте какво можете да направите, за да го убедите, че е в негов интерес да застане на страната на Рим.

След което се обърна към Марий:

— Направо не е за вярване! Та не е ли от логично по-логично, че именно защото не е от царско потекло, Бомилкар би бил най-подходящият човек за регент?

— В общество като нашето, да — съгласи се Марий. — Но в очите на Югурта това означава чисто и просто, че умре ли, все едно е подписал смъртната присъда и на децата си. Защото как иначе би могъл Бомилкар да се добере до нумидийския престол, ако не като премахне от пътя си двамата преки наследници на Югурта и основе нова династия?

Метел се обърна отново към нумидиеца:

— Благодаря ти, Набдалса. Можеш да си вървиш.

Но самият Набдалса не бързаше да си тръгва:

— Доминус, бих искал да ми направиш една малка услуга.

— Каква по-точно? — попита кисело Метел.

— Княз Гауда отдавна иска да се срещне с теб и се чуди защо толкова време не му се дава тази възможност. Мандатът ти на управител на Римска Африка почти изтича, а князът продължава да очаква покана от теб.

— Ако толкова иска да ме види, какво му пречи да дойде?

— Не може просто да дойде току-така и да ти се представи, Квинт Цецилий — отговори му Марий. — Трябва да му отправиш официална покана.

— А, така ли? — Метел с усилие прикри усмивката си на облекчение. — Щом е толкова важна тази покана, ще я получи.

И така, поканата беше написана още на другия ден, за да може Набдалса лично да я занесе в Картаген. В резултат на това при римския управител се представи самият Гауда.

Последствията от тази среща бяха повече от плачевни.

Едва ли би могло да се намерят някъде по света други двама мъже, които да се различават помежду си, колкото Гауда и Метел. Гауда беше слаб и болнав, при това не особено умен, което не му пречеше да се държи надменно. От пръв поглед Метел счете поведението му за повече от неуместно, защото, след като беше научил за необходимостта от официална покана, струваше му се логично гостенинът му да прояви известна вежливост, нещо повече — скромност и дори сервилност. Вместо това Гауда вдигна шум до небесата, задето Метел не бил станал да го посрещне, и само секунди, след като беше влязъл при него, сложи край на аудиенцията си и възмутено си тръгна обратно.

— Та аз съм царска особа все пак! — изблея той на последвалия го Набдалса.

— Всички го знаем, Ваше Височество — опитваше се да замаже положението Набдалса. — Римляните обаче се отнасят доста необичайно към царските особи. Считат се за много по-висшестоящи от всички царе по земята, защото били изгонили своите още преди много столетия и оттогава се управляват сами, без да признават никакъв владетел над себе си.