Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

За Цепион Младши дъщеря му Сервилия беше по-скоро новопоявил се предмет, отколкото човешко същество — толкова беше голямо разочарованието му, че не му се е родил син. Затова и сега той почти не обърна внимание на детето, отпусна се до жена си и изчака невъзмутимо тя да потупа нежно отрочето си по гърба и да го подаде на робинята — македонка.

— Знаеше ли, че брат ти е гласувал за Гай Марий на изборите? — попита той.

Ливия Друза ококори очи.

— Не. Сигурен ли си?

— Чух го от устата му да го заявява в лицето на Квинт Цецилий Метел Нумидик. Пред мен. Пак запя старата песен, че е бил при Араузио и не знам си к’во си. Как бих искал, някой ден враговете на баща ми да замълчат…

— Търпение, Квинт Сервилий.

— Какво ти търпение? От ден на ден става все по-зле и по-зле.

— Ще останеш ли вкъщи за вечеря?

— Не, пак трябва да излизам. Ще вечерям у Луций Лициний Оратор. И Марк Ливий е поканен.

— О, така ли? — каза с привидно безразличие Ливия Друза.

— Извинявай, смятах да ти кажа още сутринта, но забравих — рече мъжът й и стана от стола си. — Нямаше нищо против, нали?

— Не, разбира се, че не — увери го с безизразния си глас Ливия Друза.

Разбира се, че имаше нещо против, дори много… И то не толкова, защото щеше да й липсва компанията на мъжа й, колкото защото малко повече предвидливост от негова страна щеше да спести и пари, и усилия от нейна страна да се погрижи за всичко в кухнята. Двамата живееха в къщата на стария Цепион, който вечно се жалваше за големите сметки, които плаща за издържането на семейството си. Той непрекъснато укоряваше Ливия Друза, че не е достатъчно прилежна домакиня и парите твърде лесно изтичат между пръстите й. Нито на него, нито на сина му им беше минавало през ума, че Ливия Друза всяка вечер кара робите да приготвят нещо, което така си и оставаше неизядено от господарите, ами отиваше да пълни стомасите на нищо неотказващите Цепионови роби.

— Домина , да занеса ли детето в стаята му? — попита македонката.

Ливия Друза беше изпаднала в умисъл, затова леко се стресна.

— Да — нареди тя разсеяно, без дори да хвърли поглед на дъщеря си. Това, че държеше сама да кърми малката Сервилия, не беше от майчинска обич — просто й бяха казали, че докато не е отбила детето си, няма да зачене друго.

Ливия Друза не се занимаваше особено с мисълта за малката Сервилия; всеки път, щом погледнеше детето си, пред очите си сякаш виждаше миниатюрно подобие на баща му: същите къси крака, същата тъмна кожа, която чак смущаваше с цвета си, тези невъзможни косми по гърба, ръцете и краката, да не говорим за щръкналите кичури коса по главата, които почваха ниско от челото и стигаха чак до края на врата, сякаш детето се беше родило с животинска козина. Според Ливия Друза малката Сервилия не притежаваше нито едно качество, което да заслужава внимание. Дори не намираше сили да се радва на другите нейни черти като например големите й, черни очи и розовата устичка, които подсказваха, че в бъдеще момичето ще се превърна в същинска хубавица.

За осемнайсет месеца брачен живот Ливия Друза още не се беше примирила със съдбата си, макар и нито веднъж да не беше престъпила дадената дума пред брат си Друз; поведението й в дома на Цепионите беше безупречно. Дори и при честите си сексуални вземания — давания с Цепион Младши тя се справяше чудесно. За щастие общественият й статут й даваше право да спазва известна дистанция дори в леглото; все пак Цепион би бил ужасен, ако жена му започне да стене в екстаз или да се мята из леглото като някоя долнопробна любовница. Това, което се искаше от нея, бе да се държи като достойна съпруга: да си лежи по гръб, да не шава много-много с бедрата, да дарява партньора си с топлота и да го окуражава, когато е нужно, и в същото време да не му придиря. И все пак подобна роля не беше никак лесна, напротив, сексът си оставаше най-трудната част от живота й, защото всеки път, когато мъжът й я докоснеше, на Ливия Друза й идеше да се развика, че я изнасилват, или да се изповръща от погнуса.

В душата на Ливия Друза нямаше място за съжаление към Цепион Младши, който в крайна сметка не беше сторил нищо, за да си заслужи безподобното отвращение, което вдъхваше у жена си. Сега обаче мъжът сякаш се беше слял в едно-единствено присъствие с брат й Друз — присъствие, надвиснало като Дамоклев меч над главата й; Ливия Друза живееше постоянно под страх, че само някое хрумване на един от двамата и животът й би могъл да стане още по-тежък. Затова всяка сутрин се утешаваше, че се е приближила с още един ден към смъртта си — единственото, което очакваше с надежда, след като не й беше съдено да познае що е това живот.