Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

— Тук много бъркаш, Публий Рутилий — възрази Марий. — Досега не съм срещал друг човек като Луций Корнелий, на когото главата да му стои толкова здраво на раменете. Бих казал дори, че тъкмо той е мъжът на бъдещето поне според римските виждания.

Юлия се закикоти:

— Ама той на другия ден след триумфа направо хукна да се връща в Италийска Галия. С времето двамата с майка ми се хапят все повече и повече.

— Е, какво да ти кажа — осмели се да сподели личното си мнение по въпроса Марий, — всеки на негово място би постъпил така! Майка ти е единственият човек на земята, който може да ми изкара акъла от страх.

— Красива жена е Марция — мислеше другояче Рутилий Руф, но като усети, че всички погледи са се насочили към него, бързо добави: — Искам да кажа, че навремето беше много красива.

— Във всеки случай се е заела сериозно със задачата да намери нова жена за Луций Корнелий — каза Цезар.

Рутилий Руф едва не се задави с костилката на една слива.

— Чакайте да ви кажа. Преди няколко дни двамата с него бяхме поканени на вечеря у Марк Емилий Скавър — нарочно подчерта факта, който явно беше повод за гордост. — Мисля, че ако една от присъстващите вече не си беше намерила съпруг, Луций Корнелий щеше да я поиска.

— Ами! — не искаше да повярва Аврелия. — Казвай, чичо Публий, казвай коя е!

— Малката Цецилия Метела Далматика, ако щете вярвайте — каза Рутилий Руф.

— Какво? Жената на самия Принцепс Сенатус? — изквича от възбуда Аврелия.

— Същата. На Луций Корнелий му беше достатъчен един поглед, докато ги представяха един на друг, и целият се изчерви. През цялата вечеря стоеше като глупак с отворена уста и не откъсваше поглед от девойката.

— Хайде, хайде, това ти си си го въобразил — заклати глава Марий.

— Напротив! — настояваше Рутилий Руф. — Дори Марк Емилий забеляза, а пък него всички го знаем в каква кокошка се е превърнал напоследък — само гледа на пиленцето му нещо да не се случи. Затова и малката Далматика беше пратена да си ляга веднага след основното ястие, което явно не я зарадва особено. Докато си тръгваше, я хванах да хвърля срамежливи погледи на Луций Корнелий, а пък той дори взе, че си разля виното.

— Е, нали не го е разлял в скута й… — обади се мрачно Марий.

— О, не, само не някой нов скандал! — възкликна тревожно Юлия. — Луций Корнелий не може да си позволява никакви скандали. Гай Марий, дали ти не би могъл да му понамекнеш нещо?

По лицето на Марий се изписа същото изражение на неудобство, което е присъщо за мъжете, чиито съпруги ги карат да вършат крайно неподходящи за положението им неща.

— В никакъв случай!

— Защо? — искаше да знае съпругата му, на която подобен ход би изглеждал съвсем уместен.

— Защото частният живот на един мъж си е негова работа — никой няма да тръгне да ми благодари, че съм си наврял носа в делата му!

И Юлия, и Аврелия изглеждаха еднакво разочаровани.

Цезар както винаги се опита да умиротвори двете страни.

— Е, тъй и тъй и Марк Емилий Скавър е от онези, дето живеят по хиляда година и накрая пак трябва да ги удариш с брадва, за да умрат, няма защо да се тревожим за Луций Корнелий и Далматика. Мисля, че майка ми вече е направила избора си и доколкото чувам, Луций Корнелий го одобрява. Очаквам още щом той се върне от Италийска Галия, да получим покани за сватбата му.

— И коя е избраницата? — попита Рутилий Руф. — Досега не съм чул и думичка!

— Елия, единствената дъщеря на Квинт Елий Туберон.

— Не е ли малко дъртичка? — попита Марий.

— Гони четиридесетте, но все пак и Луций Корнелий е на същата възраст — обясняваше Цезар. — Доколкото разбирам, той не искал да има повече деца, затова майка ми си казала, че най-добрата партия ще е някоя бездетна вдовица. Пък и дамата е достатъчно привлекателна за годините си.

— Да не говорим, че произлиза от добра и стара фамилия — допълни Рутилий Руф. — И е много богата!

— Е, тогава ни остава само да се радваме за Луций Корнелий! — заключи Аврелия. — Няма как да го скрия, винаги съм го харесвала.

— Всички го харесваме — намигна й Марий. — Гай Юлий, доста хладнокръвно подминаваш подобна бележка от устата на жена си.

— О, то е, защото си имам далеч по-сериозни съперници за сърцето на Аврелия от някакви си легати — патриции — усмихна се той.

Юлия вдигна глава.

— Така ли? Кой?

— Казва се Луций Декумий и представлява едно мърляво човече на четиридесет години с мършави крака, мазна коса и неизцерим дъх на чесън в устата — описа го накратко Цезар и посегна към чинията със сушени плодове, за да си избере най-едрите стафиди. — Вкъщи през цялата година се препъваме в пълни вази с цветя — независимо дали им е сезонът или не. Луций Декумий праща редовно свежи цветя на всеки четири-пет дни. При това не пропуска да навестява жена ми и да раболепничи пред нея по начин, по който на мен лично би ми призляло да го слушам. Дори сега като се замислям, той толкова се е загрижил за още нероденото ни дете, че чак започвам да се съмнявам…