Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

— Така е — съгласи се Юлия, прикривайки своята загриженост. През последните дни Марий все повече започваше да изглежда като уморен човек, дори стар за годините си, нищо, че допреди месеци биха го сметнали за младеж. Да не говорим, че за пръв път в живота си беше пуснал корем — след всички тези делови срещи, които го караха да стои на едно място, вместо да се движи непрекъснато, както беше свикнал по време на война. Дори косата му започваше да опада или да посивява. За един мъж военното дело се оказваше много по-здравословно, отколкото законодателното. — Гай Марий, успокой се най-сетне и ми кажи какво имаш наум! — настоя жена му.

— Вторият закон съдържа една допълнителна клауза, която Главция измисли специално за случая — отговори той и отново закрачи из стаята, натъртвайки на всяка дума поотделно. — От всеки сенатор се изисква в срок от пет дни след приемането на закона да даде клетва, че ще изпълнява честно и съвестно всички постановления в него.

Юлия не можа да сдържи учудването си — дъхът й секна, тя скри пламналото си лице в шепи, изгледа смаяно Марий и изтърси най-неприличната дума, която съдържаше патрицианският й речник:

— Екастор!

— Шокиращо, нали?

— Гай Марий, Гай Марий, ако ти наистина включиш това в закона, останалите никога няма да ти го простят.

— Мислиш ли, че не си давам сметка за това? — отвърна той и протегна ръце в отчаян жест към тавана. — Но какво друго ми остава да направя? Аз трябва да получа тази земя!

Съпругата му облиза изсъхналите си устни.

— На теб тепърва ти остават дълги години в Сената. Не можеш ли да се бориш за закона си без тази унизителна клауза?

— Да се боря, да се боря… Цял живот ли трябва да се боря? — попита я Марий. — Вече се уморих от тези непрестанни борби, Юлия!

Но Юлия го изгледа едновременно с присмех и съжаление, сякаш беше чула голяма глупост.

— Пфу! На мен ли ще ги разправяш? Гай Марий да се умори? Та ти правил ли си нещо друго през живота си?

— И все пак сега борбата е от съвсем друго естество — опита се да обясни той. — Играта загрубя. Не се спазват никакви правила. А човек дори не знае кои са враговете му, да не говорим, че не знае и кога ще го нападнат изневиделица. Дай ми някоя битка, изкарай ме на арената, ако щеш! Това, което ще ми се случи, поне ще дойде мигновено и неусетно — пък и обикновено печели най-добрият. Но римският Сенат се е превърнал в някакъв бордей, където виреят само най-жалките форми на живот и правят впечатление единствено най-недостойните форми на поведение. Прекарвам дните си да газя в кал и тиня! Е, Юлия, нека ти кажа нещо — предпочитам да се къпя в кръвта на враговете си на бойното поле, отколкото да се цапам насред центъра на Рим! Ако все още се намират наивници, които си мислят, че политическите интриги изхабяват по-малко от живота на война, то те заслужават наистина да изядат всички мръсотии, които им поднасят политиците!

Жена му стана от кушетката и се доближи до него, хвана го за ръката, за да спре да крачи.

— Не ми е приятно да ти го кажа, скъпи, но политическият форум не е арената, на която толкова прям човек като теб би имал успех.

— Дори навремето да съм се съмнявал, че е така, вече съм се убедил със сигурност — съгласи се мрачно Марий. — Предполагам, че трябва да се съглася с проклетата клауза на Главция. Но пък и Публий Рутилий всеки път ме пита докъде ще ни отведат всички тези законови нововъведения. Дали наистина сменяме лошото с добро? Или сменяме лошото с още по-лошо?

— Само времето ще покаже — отговори му спокойно Юлия. — Каквото и да става занапред, Гай Марий, никога не забравяй, че и преди е имало тежки управленски кризи, че хората винаги са разправяли как този или онзи закон щял доведе края на републиката, че Рим повече не бил същият, и така нататък — всичко това го знам от писанията на Сципион Африкански, който приказва абсолютно същите неща по адрес на Катон Цензор! Предполагам, че и някой Юлий Цезар от зората на републиката си е мислил същото за Брут, задето убил синовете си. Но републиката не може да бъде унищожена и всички ние добре го знаем, дори когато умните глави вият на пожар, че сме обречени. Ето това не го забравяй никога и ще си спокоен.

Най-сетне разумът в словата на Юлия успя да въздейства над разтревожения й съпруг. Със задоволство забеляза как изчезват червените нишки около зениците на Марий, че напрегнатостта изчезва от лицето му и чертите му се успокояват. Беше време да се смени темата.