Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част I - Предсказанието)

Юлия беше доста изненадана от тази му реакция и не бе закъсняла да попита на какво се дължи тя.

— Смъртните не са толкова важни, че боговете чак да наддават за тях — обясни Марий. — Вече са ми предсказвали веднъж бъдещето; ако продължа да натяквам на безсмъртните своето любопитство, току-виж ми обърнали гръб окончателно.

— Можеш да питаш от името на малкия Марий?

— Не!

Направиха си разходката и до Епидавър в Пелопонес, където отдадоха дължимото на изящната архитектура и на скулптурите на Трасимед от Парос, но най-вече се обърнаха към жреците на Асклепий, които вместо лечение препоръчаха на болния Марий да преспи под закрилническия поглед на бога. Той послушно изпи поднесеното му биле и легна в общата спалня, специално изградена в съседство с големия храм, където прекара цялата нощ. За свое голямо разочарование обаче на сутринта не си спомни нищо от сънищата си, така че жреците можаха единствено да го посъветват да поотслабне, да се упражнява по-често и да избягва тежки умствени натоварвания.

— Те са шарлатани, ако искаш да знаеш мнението ми — изрече презрително Марий, след като щедро бе дарил храма със златна чаша, обсипана със скъпоценни камъни.

— Моето мнение пък е, че са много прави — каза Юлия, като оглеждаше изпитателно мъжа си.

Така пътниците успяха да отплават за Мала Азия едва през октомври. Качиха се на голям кораб, извършващ редовни пътувания от Пирея за Ефес, и на първо време се настаниха в града на Хераклит. Но Ефес се оказа твърде хълмист за наедрелия Гай Марий, който не преставаше да пухти по безкрайните нагорнища, докато най-сетне нае за семейството си кабина на някакъв случаен кораб, пътуващ по посока юг и пристигна в Халикарнас.

Тук, в навярно най-живописното пристанище на Римска Азия, Марий нае луксозна вила, където и прислугата си знаеше работата, и банята с морска вода беше добре отоплена. Защото колкото и силно да грееше зимното слънце през прозорците, времето си оставаше прекалено студено, за да си позволи човек да се разхожда гол и мокър из неотоплена баня. Яките защитни стени на града, кулите и крепостните съоръжения, внушителните обществени сгради — всичко това караше пътниците да се чувстват сигурни в град, придобил повечето основни черти на Рим, с тази разлика, че Рим не можеше да се похвали с толкова изящно произведение на архитектурата като Мавзолея, величествената гробница, който неутешимата в своята скръб Артемизия беше построила за непрежалимия си брат и съпруг Мавзол.

Към края на следващата пролет поклонниците поеха по дългия и труден път към Песин — при това не след дълги пререкания между Марий и семейството му, което желаеше да остане на морския бряг поне до средата на лятото. Но, разбира се, това си оставаха капризи, които беше немислимо да бъдат удовлетворени. От бреговете на Мала Азия до центъра на полуострова съществуваше един по-широк и удобен път — този покрай течението на река Меандър, — който се ползваше с еднакъв успех и при мирни поклонници, и при въоръжени до зъби нашественици. Марий, Юлия и малкият Марий също последваха примера на поколенията пътници преди тях и всеки посвоему цъкаше с език, като гледаше благополучието и неочаквано високата култура на всички местни жители, с които се срещаха, независимо в коя точно област се намираха. Последната точка от цивилизования свят навярно беше Хиеропол със своите възхитителни кристални образувания и със соления минерален извор, където се киснеше прословутата черна вълна, за да може платът да запази завинаги своя невероятно наситен цвят. Нататък следваха цели редици от планински вериги, пронизани от водите на все същата река Меандър, която най-сетне отведе пътешествениците в дивото сърце на гориста Фригия.

Самият Песин обаче беше разположен насред област, почти лишена от гори и по това време на годината в километри околовръст се простираше зеленото море на неузряла пшеница. Както повечето големи светилища в централна Мала Азия — обясняваше пътеводителят на гостите, — и храмът на Великата майка в Песин властвал над огромни площи обработваема земя и притежавал цяла армия от роби, чийто труд му осигурявал нужната самостоятелност да действа като държава в държавата. Единствената разлика от останалите елинистически царства била, че тук жреците управлявали от името на богинята и се грижели за опазване несметните богатства на храма, така че и могъществото на богинята да се съхрани за вечни времена.