Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част I - Предсказанието)

— Няма никакъв смисъл, Гай Марий, да държим парите на богинята да патинясват по разни тайни хранилища — обясни му любезно Батацес. — Като ги даваме на заем срещу добра лихва, ние увеличаваме богатствата й. Но за разлика от други храмове, ние поне гледаме да не влизаме в парични сделки с жителите на Песин.

— С такава дейност никой никога не се е занимавал в Рим — подхвърли Марий. — Предполагам, защото римските храмове са собственост на народа и се управляват от държавата.

— Но и римската държава може да печели пари, нали?

— По-скоро би могла, но това само ще доведе до увеличаване на бюрокрацията. Римляните никога не са одобрявали бюрократите. Ще излязат или прекалено мързеливи, за да има някаква полза от тях, или прекалено досадни, за да ги понасяме с лека ръка. При нас лихварството е частна дейност и с нея се занимават истински професионалисти.

— Ако щеш ми вярвай, Гай Марий — похвали се Батацес, — че и при нас храмовите лихвари са истински професионалисти.

— Това дали важи за Кос? — попита Марий.

— Имаш предвид храма на Асклепий?

— Именно.

— А, там професионализмът е на особена висота! — въздъхна Батацес не без нотка на завист. — Превърнали са се в толкова мощна институция, че ако искат, и войни могат да водят! Разбира се, има и много хора, които си влагат парите при тях.

Марий се изправи.

— Благодаря ти за всичко, архигалос .

Батацес го проследи как слиза по стълбите по посока на красивата колонада, издигната над самата рекичка, и щом се увери, че посетителят няма намерение да се връща назад, тичешком се насочи към своята резиденция, малко, но красиво дворче, построено насред зелена дъбрава.

Батацес се затвори в кабинета си, извади си нещата за писане и набързо надраска писмо до цар Митридат:

„По всичко изглежда, велики царю, че римският консул Гай Марий държи на всяка цена да те види. Помоли ме да го осведомя къде може да те намери, но въпреки че по никакъв начин не го окуражих, той заяви, че смята да остане в Мала Азия достатъчно дълго, за да те изненада най-после някъде из страната.

Близките му планове включват посещение на Никомед и Ариарат. Да се чуди човек какво го е подтикнало да предприема толкова тежко пътуване чак до Кападокия, след като вече не е млад, а и по всичко изглежда, че си има проблеми със здравето. Но стана ясно, че възнамерява да отиде с кораб до Тарс и оттам да влезе в Кападокия.

Според мен този човек е изключителен, Велики, щом е успял да стане римски консул цели шест пъти — при това със своя прям и чепат характер, — в никакъв случай не бива да го подценяваме. Никой от римските аристократи, с които имах случай да се запозная, не му прилича по нищо. Всички те държат на такта и доброто възпитание, докато Гай Марий дава вид да не се съобразява с нищо и с никого. Навярно трябва да съжалявам, че навремето в Рим нямах възможност да се запозная с него и да го сравня със събратята му. Може би щях да си създам по-ясна представа за качествата му, отколкото тук, в Песин.

Надявам се, че с това си писмо още веднъж ти засвидетелствам своята верноподаническа преданост, Батацес.“

Писмото бе загърнато и запечатано в калъф от най-фина кожа, а сетне прибрано в специална кесия. Батацес го връчи на един от подчинените си жреци и го прати възможно най-бързо да се яви в Синоп, където се намираше цар Митридат.

Съдържанието на писмото никак не се хареса на царя, който задъвка месестата си устна и започна да се мръщи толкова страховито, че всички царедворци, чиято работа бе да го гледат, без да си отварят устата, се радваха на скромното си положение и искрено съчувстваха на Архелай, седнал при господаря си и длъжен да отговаря на въпросите му. Не че Архелай плачеше за съчувствие: първи братовчед на царя и най-знатен велможа в цялото царство, той беше колкото слуга, толкова и приятел, колкото братовчед, толкова и същински брат на своя цар.

И все пак, колкото и да си придаваш спокоен и безгрижен вид, той всеки път се замисляше, когато му предстоеше да стъпи в територия, криеща опасности за хора в неговото положение. Навярно хората имаха право да смятат, че си е спечелил благоволението на царя, но това не беше причина Архелай да забрави тъжната съдба на предшественика си Диофант. Той бе допуснал грешката да се смята преди всичко за приятел и дори втори баща на Митридат, забравяйки, че си остава просто царски чичо, един от многото служители на племенника си.

„И все пак — продължаваше с нерадостните си разсъждения Архелай, докато наблюдаваше киселото лице на братовчед си пред себе си — на простосмъртния му остава единствено да чака и да се надява. Царят си е цар, всички са длъжни да му се подчиняват — ако му хрумне, може да ги прати на смърт, негова работа.“ Подобно положение развързваше до краен предел мозъците на царските приближени, живеещи в постоянна близост с един неизчерпаем извор на енергия, капризничене, детинщини, остър ум, сила и не на последно място младежка срамежливост. Човек трябваше да използва всичко, което боговете му бяха дали, за да се предпази от неизброимите капани, в които можеше да попадне. А капаните дебнеха наистина отвсякъде: веднъж бедата ще зафучи над главата ти като буря на Евксинския понт, друг път ще съска с години дълбоко в съзнанието на царя като парата от сложения над жарта казан, трети път ще облече формата на някой забравен грях, извършен може би в детските години. Царят никога не забравяше понесените обиди — реални или плод на неговото собствено въображения, — само отлагаше тяхното възмездие, за когато сметне за добре.