Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Писано било скоро да си отговори на въпроса. Марий вече го дебнеше и дойде ред на самия Скатон и легионите му да бъдат изненадани.

Най-напред Марий бе попаднал на лагера на марсите — изоставен на произвола на съдбата. Нареди на войниците си да изнесат всичко — храна, бойно снаряжение, както и много пари, като нито за миг не позволи грабежът да се превърне в хаос и безредие. Вместо това прехвърли тежестта по събирането и изнасянето на плячката да се извърши от спомагателните части, които и без това нямаха работа на бойното поле. Доволен от видяното, Марий даде заповед за преследване на врага. По обяд двата му легиона излязоха на полесражението от предния ден, където завариха марсите да свалят доспехите на убитите римляни.

— О, чудесно! — извика той на Авъл Плоций. — Хората ми имат рядък шанс да опитат кръвта на много врагове едновременно! Предстои им най-голямото удоволствие на войника — поголовното клане! Без да го знаят, ето ги вече същински ветерани!

И което си беше истина, битката скоро се превърна в клане. Без да губи нито минута, Скатон стремглаво започна да отстъпва към планините, оставяйки на римляните труповете на две хиляди свои сънародници и цялата плячка, която сам бе взел предния ден. Но колкото и позорно да бяха избягали марсите, Марий не можеше да отрече, че победата е по-скоро тяхна — за разлика от Перперна и Луп Скатон бе успял да спаси голямата част от войската си, при това с оръжието й. Губещи бяха само римляните; толкова месеци усилена подготовка и накрая безславен край за осем хиляди римски младежи само защото ги е предвождал някакъв идиот.

Близо до моста римляните се натъкнаха на труповете на Луп и Месала.

— Жалко за Марк Валерий; щеше да излезе добър войник от него — сподели Марий пред Плоций. — Но виж, за Луп чак се радвам, задето Фортуна така му обърна гръб! Ако беше оцелял, като нищо щеше да прати още толкова войници на оня свят.

На което Плоций нищо не отговори.

Марий изпрати телата на консула и легата обратно в Рим под охраната на единствената си конна дружина. Началникът на конницата отнесе и писмото му с обяснения какво точно се е случило. „Крайно време е — мислеше с горчивина Гай Марий, — Рим да бъде сплашен. Иначе хората там ще продължават да живеят все едно война не се води или все едно италийците не могат да ни размажат с едно завъртане на петата.“

В замяна на двата трупа Скавър Принцепс Сенатус му прати две писма — едно от името на Сената, едно от свое собствено.

„Дълбоко съжалявам за съдържанието на официалния бюлетин, Гай Марий. Можеш да ми вярваш, че нямам нищо общо с решенията в него. Работата е там, старче, че вече ми липсва енергията, с която сам да надвия над ината на цяло стадо магарета. Преди повече от двайсет години успях да го сторя по въпроса за Югурта. Но двайсетте години безвъзвратно са отминали и никой повече не си спомня за тях. Вярно, че и стадото магарета се е ограничило от триста само на сто глави, но пак ми идват много. Всички сенатори под трийсет и пет години отбиват дълга пред родината в армията, също както и неколцина от възрастните им колеги; не знам дали си чувал за един престарял сенатор на име Гай Марий.

Когато скромното ти погребално шествие пристигна в Рим, все едно градът стана жертва на земетресение. Всичко живо и не само от женски пол започна да вие на умряло, да си скубе косите и да си дере гърдите. Изведнъж се оказа, че войната е нещо напълно реално. Мисля, че по-добър начин да се убедят съгражданите ни в тежкото положение нямаше. Духът на гордите римляни падна, и то за няколко секунди, сякаш гръм беше поразил целия град. Убеден съм, че минути преди тялото на убития консул да бъде изнесено на Форума, в цял Рим не се е намирал един-единствен човек, дори сред сенаторите и конниците, който да не гледа на войната с италийците като на детска забава. Но ето Луп, посинял и вкочанен, убит от италийска ръка на някакви си километри от Рим, при това в открито сражение. Никога няма да забравя ужаса, обхванал целия Сенат, когато се изсипахме по стълбите пред Курията, за да видим с очите си Луп и Месала… Между другото ти ли заръча на ескорта да открие лицата на мъртъвците точно преди да излязат на Форума? Обзалагам се, че си ти.

Така или иначе, Рим потъна в дълбок траур. Където и да се обърнеш, всичко е облечено в черно. Онези, които посещават заседанията на Сената, са оставили тогите, крият се под войнишки наметала и върху тогите си носят не сенаторската, а конническата ивица. Куриатните магистрати са изоставали всякакви символи на властта, дори когато са в Курията или в съда, седят на обикновено дърво. Говори се със закон да бъдат забранени пурпурът, черният пипер и златните доспехи. Ако допреди дни Рим живееше в пълно безразличие, сега е точно обратното. Където и да отида, хората говорят едно и също — няма ли да изгубим тази война?