Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Ти си гледай работата! — беше единственото, което можеше да му отговори Луп. — И не забравяй, че най-важното в работата ти е да се съгласяваш с по-висшестоящия!

— Не бих се съгласил с теб, Лупе, дори ако ми поднесеш голия си задник — навъси се Марий и гъстите му вежди го превърнаха в истинско страшилище за околните. — Ти си просто един некомпетентен идиот!

— Ще те върна обратно в Рим! — заплаши го той.

— Ти и баба си не можеш да пратиш да пресече улицата, пък мен ли… — изсмя му се старият воин в лицето. — Прати на смърт четири хиляди души, които един ден можеха да станат добри войници. И превърна още шест хиляди в безпомощни дезертьори, които друго, освен бой с камшик не заслужават. Никакъв Гай Перперна не ти е виновен, всичко е единствено заради теб! — Той поклати глава и шумно се плесна по парализираната си лява буза. — Започвам да се чувствам като преди двайсет години! Като те гледам, се сещам за всички останали тъпаци сенатори, които друго, освен да пращат съгражданите си на смърт, не знаят!

Луп изпъчи гърди и доколкото му позволяваше скромният ръст, се опита да си придаде внушителен вид.

— Нека ти напомня, че аз съм не само римски консул, но и главнокомандващ цяла Централна и Северна Италия. Точно след осем дни, а днес сме юнските календи, с тебе тръгваме на поход срещу Нерса и нападаме земите на марсите от север. Ще се движим в две колони от по два легиона и ще пресечем река Велин на две различни места. Оттук до Реате има точно два моста, които са толкова тесни, че не могат да поберат и осем души в редица. Ето защо ще се движим в две колони. Иначе ще има да се влачим до другия месец. Аз ще мина по близкия мост, ти — по онзи, дето е при Клитерна. Ще се съберем отново на бреговете на Химела след Нерса и ще пресечем Валериевия път веднага преди Антинум. Разбрано ли е, Марий?

— Разбрано. Тъпо, колкото си искаш, но така да бъде. Това, за което едва ли си даваш сметка, Лупе, е огромната вероятност да срещнем вражи войски и западно от марсийските земи.

— Западно от земите на марсите вражи войски няма — отсече Луп. — Пелигните, които са нападнали легионите на Перперна, са се отдръпнали отново на изток.

Марий вдигна рамене.

— Ти си този, който командва. Само да не кажеш след това, че не съм те предупредил.

Осем дни по-късно легионите потеглиха. Луп тръгна пръв начело на своите два, Марий — след него. Малко след напускането на лагера при Карсеоли двете половини на армията се разделиха — Луп пое по по-краткия път, а Марий продължи на север в търсене на следващия мост, който да го преведе над бързите и ледени води на Велин, наизлезли от коритото си заради топенето на снеговете. Щом колоната на Луповите легиони се изгуби по пътя, той нареди на войниците си да се скрият в близката гора и да вдигнат лагер, но без да палят огньове.

— Заповедта бе да продължим нагоре по реката и да пресечем някъде към Реате — обясняваше Марий на първия си помощник Авъл Плоций. — От другата страна на Велин обаче се издигат мощни планински вериги. Ако аз съм на мястото на италийците и ако също като тях съм се убедил в тъпоглавието на римските началници, просто щях да подбера най-далекогледите си войници и да ги поставя по върховете да наблюдават движенията на противника. Италийците добре знаят, че няколко месеца Луп не е мръднал от лагера си. Би било съвсем естествено най-сетне да направи нещо. Защо тогава да не го причакат някъде по пътя? Трябва им само да знаят в каква посока се движи и на армията му ще се случи същото, което се случи на двата легиона в прохода. Ето защо ние ще останем в тази хубава горичка и ще изчакаме да се стъмни. Цяла нощ ще вървим нагоре по реката, когато, надявам се, ще си намерим друга хубава горичка. Нямам намерение да се показвам на врага, преди да сме достигнали този проклет мост.

Естествено Плоций беше доста по-млад от началника си, но все пак имаше спомен от битката с кимврите при Верцела, когато бе служил в качеството си на младши трибун. По онова време беше прикачен към армията на Катул Цезар, но както всички участници в паметното сражение добре знаеше кой е истинският победител. Докато слушаше сега Марий, непрекъснато си повтаряше какъв късмет е имал да бъде прехвърлен под негово командване вместо в колоната на Луп. Преди да напуснат Карсеоли дори си бе позволил да се пошегува с Луповия легат Марк Валерий Месала, който също предпочиташе да върви с Марий.

На дванайсетия ден от юни Гай Марий най-сетне достигна търсения мост. Колоната се бе движила изключително бавно, защото нощите бяха все безлунни и войниците, които нарочно вървяха през полята вместо по виещата се край реката пътека, почти нищо не виждаха в краката си. Внимаваше с всяка заповед, а от допълнителна предвидливост, преди да нареди преминаването на моста, специално бе пратил съгледвачи, които да прочистят планините отсреща от чуждите шпиони. Настроението на войниците беше бодро и те с готовност изпълняваха всяка заповед на началника си. Съставът на двата легиона беше абсолютно същият като на онези, които Перперна погуби по пътя за Алба Фуценция и които се бяха оплаквали от студа и снеговете. И едните, и другите идваха от едни и същи градове и села, бяха отраснали при едни и същи условия, бяха свикнали да мислят по еднакъв начин. И все пак войниците на Марий се чувстваха уверени и ако се изключи това, че още не познаваха звъна на оръжията, бяха опитни. Ето защо, когато дойде време да минат по тесния мост, всеки знаеше съвсем точно задълженията си и прилежно ги изпълняваше. Авъл Плоций не можеше да си обясни поведението им по друг начин, освен със самото присъствие на Гай Марий; нищо че той ги бе натоварил като магарета. За разлика от Луп, който бе настоял да вземе обоз със себе си, Мариевите легиони бяха готови за бърз преход и целия си багаж носеха върху гърбовете си.