Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Трябва да знаеш, Публий Рутилий, че за човек като мен, който винаги е бил лишен от семейство, синът ми представляваше безценно съкровище. Още от първия път, когато го видях да се смее в детската стая, го обикнах с цялото си сърце. За мен той се превърна в най-близкия, най-незаменимия другар в живота. Каквото и да сторех, в неговите очи сякаш бях магьосник. По време на пътешествието ми из Изтока извърших доста лудости само и единствено заради него. Вярно, не беше човекът, който ще ми даде мъдър съвет и ще ме научи как точно да постъпя в тази или онази ситуация. Затова пък винаги ме разбираше, когато му говорех, във всичко беше твърдо на моя страна. А ето, че умря. Толкова бързо, толкова неочаквано! Казвам си, че ако ми беше оставено повече време, ако можех по-отрано да се подготвя за… И все пак, когато синът ти умира, какво значение има дали си подготвен за това или не?

Откакто момчето ми ме напусна, стари приятелю, светът изгуби цветовете си за мен. Нищо вече не ме вълнува както преди. Измина почти цяла година и в известен смисъл мога да кажа, че съм се научил да живея без него. Но за някои неща заместител няма. Имам чувството, че съм изгубил част от самия себе си, че някъде в мен е зейнала празнота, която нищо не може да запълни. Така например установявам, че ми е напълно невъзможно да говоря за сина си пред чужди хора; гледам да не го споменавам никога и по никакъв повод, сякаш никога не е съществувал. Защото болката е твърде силна. Дори сега, когато пиша за него, не мога да сдържа сълзите си.

Но и за сина си нямах намерение да ти пиша. Ставаше въпрос за онази проклета вечеря. Това, което ми напомни за него (изразът е доста относителен, щом като нито за миг мисълта за момчето не ме напуска), бе нейното присъствие там. На малката Цецилия Метела Далматика, съпругата на Скавър. Правя сметка, че би трябвало да е на около двайсет и осем. Омъжи се за Скавър на седемнайсет — в началото на годината, когато победихме кимврите, това си го спомням добре. Родила е момиче и момче; момичето е на десет, момчето — на пет. И двете са от Скавър, в това никой не може да се съмнява. Имал съм случай да ги видя и какво да ти кажа — толкова са простовати и обикновени, че ми напомнят за селската къща на Катон Цензор, където нито една стена не е измазана. Скавър отсега си отваря устата как щял да омъжи дъщеря си за сина на големия приятел на Сцевола Авгур — Маний Ацилий Глабрион. В рода са имали консули още преди доста време и никой не може да ги нарече нови хора, но все пак примамката се крие другаде. Ацилиите са богати хора, толкова богати, че според мен само Сервилий Цепионите ги надминават. Но аз самият пукната пара не давам за някакъв си Маний Ацилий Глабрион, пък ако ще и дядо му е да бил поддръжник на Гай Гракх. Толкоз по-добре, получил си го е за това! Та така. Мисля, клюката си струваше да бъде разказана, нали? Ако това не ти е достатъчно, не знам кое би могло…

Не може да й се отрече на Далматика, че е хубава жена. Как ме беше омагьосала преди време — първия път, когато се кандидатирах за претор! Спомняш ли си? Трудно ми е да повярвам, че оттогава са изминали цели десет години. Вече съм навършил петдесет, Публий Рутилий, а консулството ми се струва също толкова далеч, както и когато се скитах по улиците на Субура. Чудя се какво ли й е направил Скавър заради онази идиотска привързаност към мен навремето. Но каквото и да е било то, тя добре го прикрива. Когато се срещнахме около масата у Мариеви, единственото, което чух от устата й, бе хладното «здравей», придружено с още по-ледена усмивка. През цялото време нито веднъж не погледна към мен. За което и не бих могъл да я обвинявам. Предполагам, че е изпитвала истински ужас да не би Скавър да сметне поведението й за недопустимо и да реагира съобразно. Е, не виждам в какво би могъл да я обвини, след като щом свършихме с поздравите, тя седна на стола си с гръб към мен и през цялата вечеря дори не посмя да се обърна назад. Което трудно би могло да се каже за скъпата ти племенница Аврелия. Направи ни разногледи с постоянните си шавания наляво-надясно. Е, разбирам щастието й — съвсем скоро Гай Юлий отново заминава — ще придружава брат си Секст в мисията му за набиране на наемна конница; ще ходят първо в Африка, а след това — чак в Трансалпийска Галия.

Не искам да злорадствам — нищо, че хората ме смятат за злобен човек, при това с право. И двамата с теб добре познаваме тази дама и нищо от онова, което мога да ти съобщя за нея, няма да те изненада. Между нея и мъжа й съществува много любов, но не е любовта, която ще ги направи щастливи. Гай Юлий просто не може да понася живота на жена си, а тя добре го разбира. Снощи тя беше като грейнала от щастие, че мъжът й отново заминава — за няколко месеца поне, — и колкото й да не й прилича, доста се смя. А, от друга страна, понеже лежах точно до Гай Юлий, мога да кажа, че държането й не остана незабелязано от него! Защото, Публий Рутилий, Аврелия притежава такава притегателна сила, че стига да поиска, неизбежно приковава вниманието на всички мъже около себе си. Троянската Елена би останала незабелязана в нейно присъствие. Ако щеш ми вярвай, но тя успя да превърне нашия Принцепс Сенатус в щастлив юноша, ходещ на уроци по риторика! Да не говорим за Сцевола или дори Гай Марий. Пак ти казвам, разногледи ни направи. А като имаш предвид, че нито една от другите жени не може да се нарече грозна, напротив — повечето са истински красавици. Но дори Юлия и Далматика не можеха да се сравняват с Аврелия — факт, който не остана скрит за Гай Юлий. Предчувствам, че щом са се върнали у дома, са имали нов повод за домашна свада.