Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Това е то! Шурей и зет! — скочи на крака недоволният Луп. — Няма да я бъде, Секст Юлий, така да знаеш! От години те слушам и ми се струва, че от всички болести на света ти най-подходящата си хванал! Когато ти трябва да си болен, идва веднага, когато ти трябва да си здрав, и помен от нея няма! Но виж, и аз мога като теб! — Започна да поема хрипливо въздух, уж че се задавя от кашлица.

— На теб може да ти е омръзнало да ме слушаш, Публий Луп, но явно през всичките тези години нито веднъж не си ме чул — опитваше се да не се ядосва Секст Цезар. — Аз не вдигам шум, когато вдишвам, а когато издишвам.

— Хич не ме интересува кога шумиш и кога пърдиш! — ставаше все по-арогантен Луп. — Просто знай, че няма да избягаш от задълженията си към мен, а Гай Марий ще си стои вкъщи!

— Един момент, ако обичаш — намеси се Скавър Принцепс Сенатус и стана заплашително от стола си. — И аз имам да кажа нещо по въпроса — изгледа той Луп по същия начин, както няколко седмици по-рано бе изгледал Варий пред съда за държавна измяна. — Редно е да знаеш, Публий Луп, че не си ми любимец! В действителност сега му е мястото да споделя дълбокото си съжаление, задето и ти носиш същото име като моя скъп приятел Публий Рутилий Руф. Може и да сте някакви далечни роднини, но аз лично не виждам как бихте могли да имате нещо общо помежду си! Руф беше едно от украшенията на този Сенат, което и сега много ни липсва. Докато ти си една от най-болезнените рани, които хорската суета е нанесла на нашата свята институция и която рана трудно ще зарасне!

— Но ти си позволяваш публично да ме обиждаш! — зяпна в удивление Луп. — Това е недопустимо! Аз съм консул все пак.

— Аз съм Принцепс Сенатус, Вълча главо, и мисля, че отдавна съм доказал, при това най-категорично, че мога да си позволя да се изказвам както сметна за добре. Нека Публий Вълчата глава знае, че когато го обиждам публично, правя го с най-сериозни основания и с оглед належащите интереси на цял Рим! Затова най-добре червеят, който е заел мястото на втори консул, да си затваря устата и да си пази главата! Разбирате за коя глава става дума… За кого се мислиш? За нещо повече от останалите само защото си си купил с пари избирането?

Почервенял от гняв, Луп понечи да му отговори, но той своевременно го спря:

— Не казвай нищо, Лупе! Стой си на мястото и мълчи!

След което се обърна към Гай Марий. По гордата стойка на Третия основател на Рим никой не можеше да познае как приема умишленото изпускане на името си.

— Сред нас седи един велик мъж — започна Скавър. — Само боговете са ми свидетели колко пъти през живота си съм сипел клетви връз името му! Само боговете са ми свидетели колко пъти съм пожелавал изобщо да не се беше раждал! Само боговете са ми свидетели колко дълги години съм се опитвал да бъда неговия най-жесток противник! Но песъчинките на времето се сипят все по-бързо и по-бързо, линията на живота ми от ден на ден изтънява все повече и повече, а аз откривам, че към все по-малко свои приятели пазя някогашната си привързаност. Това далеч не се дължи на тревогата пред наближаващата смърт. Не, просто с възрастта съм се научил по-добре да разпознавам кой заслужава и кой не симпатията ми. Хора, които преди години съм обичал с цялото си сърце, днес не означават нищо за мен. Затова пък хора, които навремето съм ненавиждал от дъното на душата си, сега почитам над всички други.

Скавър знаеше, че Марий не откъсва очи от него, затова умишлено държеше погледа си в съвсем друга посока; не за друго, а защото предчувстваше, че ако го кръстосаше с този на човека, за когото говореше, нямаше да се сдържи и щеше да избухне в типичния си смях. Но понеже речта му беше напълно искрена и всяка дума, която излизаше от устата му, се откъсваше право от сърцето му, не можеше да си позволи подобни несериозни прояви. Понякога чувството за хумор се оказваше с лоши последици!

— Двамата с Гай Марий сме преминали ръка за ръка през всички тези години — продължаваше той и не откъсваше поглед от пребледнелия Луп. — Двамата сме стояли един до друг в Сената и сме се гледали на кръв още по времето, когато ти, Вълча главо, си се врял в краката на родителите си. Карали сме се и сме се псували, хващали сме се за гушите и сме си плюли в лицето. Но и в годините на най-лютото ни съперничество ние заедно се борехме против враговете на републиката. Двамата еднакво сме се наслаждавали на гледката, която представляват безжизнените трупове на римските врагове. Защото винаги сме се сражавали рамо до рамо с тях. Присмивали сме им се заедно, плакали сме от мъка, когато са ни надвивали… Ето защо повтарям и нека всички вие ме чуете. Той е велик мъж. И което е по-важно — велик римлянин .