Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Предлагам все пак да се върнем на въпроса, който обсъждахме — настоя Луций Цезар. — Доколкото си спомням, говорех за това, как по принцип снабдяването на войската спада към задълженията на префектус фабрум . Предложих по изключение въпросният префект да бъде избран измежду висшите сенатори. За целта ще е добре да направим списък от няколко подходящи кандидати, а после чрез избори да посочим най-достойния според нас. Избраникът ще може сам да определи кои други сенатори да му помагат. Предлагам в списъка на кандидатите да се включат единствено колеги, които по една или друга причина не могат да ходят на война. Дали ще чуя имена?

И така задачата получи синът на някогашния висш легат в армията на Гай Касий, който заедно с началника си бе загинал в германската засада пред Бурдигала — Луций Калпурний Пизон Цезонин. Жертва на онази необяснима болест, която се нахвърляше върху децата през летните горещини, Пизон куцаше лошо с левия си крак и по тази причина никога не бе ходил войник. Женен за дъщерята на живеещия в изгнание Публий Рутилий Руф, той бе интелигентен човек, който доста беше изпитал покрай преждевременната смърт на баща си — особено в парично отношение. Щом се разбра, че му предстои да купува бойно снаряжение в огромни количества и че сам ще назначава помощниците си, очите му заблестяха от радост. Ако не успееше да се възползва от случая хем да изпълни дълга си пред родината, хем да напълни собствената си кесия, значи наистина заслужаваше да умре в неизвестност… Но Пизон тихичко си се подхилкваше и знаеше, че няма такава опасност.

— Сега остава да решим кой да поеме командването — мина на следващата тема Луций Цезар; започваше да се уморява да говори, но твърдо възнамеряваше до края на заседанието да е свършил с всички по-важни въпроси.

— Как ще е най-добре да организираме войската си? — попита той сенаторите.

По принцип въпросът трябваше да е насочен лично към Гай Марий, но Луций Цезар нито беше сред почитателите на великия пълководец, нито смяташе, че на тази възраст и след този мозъчен удар той щеше да се покаже на някогашната си висота. Освен това Марий бе взел пръв думата и повече нямаше какво да каже. Затова погледът на консула се местеше от лице на лице и се чудеше кой от всички присъстващи може да му е от помощ. И понеже най-важното беше да му отговори друг, а не Марий, веднага повтори въпроса си:

— Луций Корнелий Сула, бих искал да чуя твоето мнение — бе подчертал последното му име, за да не стане объркване с градския претор — Луций Корнелий Цина.

Подобен въпрос, зададен лично към него, бе най-малкото неочакван, но Сула имаше готов отговор.

— Ако сред враговете ни влизат всички осем народи, участвали в делегацията до Сената, то твърде вероятно е да бъдем нападнати от две страни едновременно — от изток, по Вия Салария и Вия Валерия с двете му разклонения, и от юг, където самнитите упражняват повече или по-малко влияние върху цялата територия между Адриатическо море и залива Кратер на Тосканско. Нека първо погледнем на юг, ако апулите, луканите и венузините се присъединят към самнитите, хирпините и френтаните, то войната се очертава не само като неизбежна, но и като изключително тежка за нас. Нека наречем този театър на действия южен. Другия можем да кръстим северен, имайки предвид земите на север и изток от Рим, или централен, което е все същото. В този централен или северен театър ще си имаме работа с марсите, пелигните, маруцините, вестините и пиценците. Навярно забелязвате, че не включвам нито етруските, нито умбрите, нито жителите на Северен Пиценум.

Той си пое въздух и продължи бързо; целият план на действията му се беше разкрил като на карта.

— На юг врагът ще се опита на всяка цена да ни лиши от Брундизиум, Тарент и Региум. На изток и на север целта ще е да се прекъснат комуникациите ни с Италийска Галия, сиреч да се овладеят Вия Фламиния и по възможност Вия Касия. Ако враговете ни успеят, то единствената ни връзка с Галия ще остане Вия Аврелия до Дертона, заедно с продължението Вия Емилия Скаври до Плаценция.

Луций Цезар го прекъсна.

— Ако обичаш, излез да говориш отпред, Луций Корнелий.

Сула излезе от мястото си на първия ред и като че ли намигна в движение на Марий; това, че бе навлязъл така дръзко в неговата територия, хем го натъжаваше, хем го радваше. Радваше го дотолкова, доколкото бащината злоба шепнеше, че синът на Марий е жив и здрав; доколкото още не можеше да се заличи споменът как никой в Сената, дори Гай Марий не го покани навремето да докладва за подвизите си на изток; но най-вече, доколкото ако сега успееше да каже всичко, което знае, му се отваряше път към несънувани висини… „Жалко за теб, Гай Марий — мислеше си Сула. — Не искам да те наранявам, но рано или късно трябваше да го сторя.“