Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Докато се придвижваше с мулето, Сула обмисляше много неща. В едно обаче беше сигурен. Решението му да се върне при легионите се оказваше и правилно, и мъдро. Защото това бяха неговите легиони, или ако не всички, то поне четири от тях. Той ги беше предвождал през последните две години, а те му бяха връчили венеца от трева. Петият легион също бе участвал във войната в Кампания. В началото го бе командвал Луций Цезар, после Тит Дидий, а накрая — Метел Пий. Когато преди месеци му бе дошло времето да избира с кой легион да попълни армията си срещу Митридат, Сула, без сам да знае защо, умишлено се бе отказал от първоначалната идея да открадне войниците на Марий. Нека с тях се занимават Цина и Корнут. „Ето, че имам причина да се радвам за избора си — мислеше си той. — Много е добре, че в Капуа няма привърженици на Марий.“

— Това му е лошото да си сенатор — разсъждаваше на глас преданият помощник на Сула Лукул. — Обичаите задължават всеки член на Сената да влага парите си в земя и недвижимо имущество, но в тези времена кой ще остави парите си да стоят на едно място? И понеже никой от нас не може да разчита на достатъчно пари в брой в случай на нужда, всички сме принудени да разчитаме на лихварите. Превърна ни се в навик да искаме пари на заем.

— Ти самият да нямаш дългове? — попита го изведнъж Сула, който досега не се беше сетил за него. Когато в началото на мандата си Сула бе сритал двамата цензори в задниците и ги бе накарал да попълнят оределите редици на сенаторите, Луций Лициний Лукул бе един от младите, но знатни римляни, намерили място в Курията. Подобно на Гай Аврелий Кота и той още не бе достигнал нужната за целта възраст.

— Дължа всичко на всичко десет хиляди сестерции, Луций Корнелий — отвърна му той, сякаш в това нямаше нищо необичайно. — Все пак се надявам брат ми Варон да се е погрижил да изплати всичко навреме. През последните години той стана човекът с парите. Аз воювам. Ако не бяха вуйчо ми Метел Нумидик и братовчед ми Пий, нямаше да събера достатъчно да покрия сенаторския ценз.

— Е, това не е причина да униваш, Луций Лициний! Когато отидем на изток и разгромим Митридат, ще сложим ръка върху доста злато.

— Какви са ти намеренията? — искаше да знае Лукул. — Ако веднага се качим на корабите и отплаваме, законът на Сулпиций ще ни застигне чак в Гърция. Вече ще е късно да ни връщат.

— Не, мисля, че ще е по-добре да остана и да видя как ще се развият събитията. Би било глупаво да отплавам, без да съм сигурен в пълномощията си. — Въздъхна. — Това, което трябва най-напред да сторя, е да пиша на Помпей Страбон.

Сивите очи на Лукул не се откъсваха от лицето на началника му. Личеше си, че едва се сдържа да не му зададе някакъв въпрос. Само един човек можеше да се справи с подобна ситуация и това беше Сула.

Шест дни по-късно пристигна писмо от Флак Принцепс Сенатус. Писмото беше лично и го носеше частен куриер. Сула разчупи печата и внимателно прегледа краткото му съдържание.

— Няма що — възкликна той пред Лукул, който му бе предал писмото в квартирата. — Оказва се, че занапред Рим има само четиридесет сенатори. Всички римляни, които Варий осъди на изгнание, са поканени да се завърнат обратно по домовете си. Ако обаче и сред тях има длъжници, нямат право да заемат местата си в Сената. Както може да се очаква, всички имат дългове. Римските граждани от италийски произход, както и освобожденците ще бъдат разпределени по равно между тридесет и петте триби. А, ето… Последно по място, но не и по значение: Луций Корнелий Сула е отстранен от върховното командване. На негово място застава Гай Марий, упълномощен по волята на народа.

— О! — Лукул не знаеше какво да каже.

Сула захвърли писмото върху писалището си и щракна с пръсти на прислужника.

— Донеси ми бронята и меча. — След което се обърна към Лукул: — Веднага да се свири сбор.

Час по-късно се изкачи на дървената площадка, издигната в единия край на плаца. Носеше пълно бойно снаряжение, с тази разлика, че вместо шлем носеше вечната си шапка. „Бъди какъвто си, Луций Корнелий — повтаряше си той, — нека всички видят в теб своя Сула.“

— Е, народе — обърна се той към войниците си с ясен глас. — Излиза, че въпреки всичко няма да се сражаваме срещу Митридат! Стояхме тук няколко месеца и чакахме ония, дето се разпореждат в Рим — забележете, че нямам предвид консулите, — да вземат някакво решение. И ето какво им измислиха умните глави: върховното командване във войната срещу Митридат трябва да бъде предадено на Гай Марий по волята на плебейското събрание. Римският Сенат повече не съществува, тъй като малцината останали сенатори не могат да съберат дори кворум. Отсега нататък всички решения по въпроса за войната и мира, за това, как да се печели или изгуби една война, ще бъдат вземани от плебса… Под вещото ръководство на народния трибун Публий Сулпиций Руф.