Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Тя го придружи към вратата. Изражението й беше привидно безразлично, сякаш нищо не беше чула.

— По-добре си замълчи, Луций Корнелий. Не ми се ще допълнително да тревожа съпруга си.

— Заради Рим, Юлия, заради Рим!

— Аз съм съпруга на Гай Марий — рече тя, докато му отваряше входната врата. — Ако имам към някого задължения, те са най-напред към него.

„Е, Луций Корнелий, тоя вече не е сам! — повтаряше си Сула, докато се разхождаше по Марсово поле. Беше на самия праг на безумието, подобно на някой гадател от Пизидия, излязъл от кожата си, за да прогледне в бъдещето. — Но, изглежда, никой не иска да го проумее, най-малко самият той. Но дори никой да не се опита да го спре, аз ще го направя.“

Като избра възможно най-обиколния маршрут, той се насочи не към собствената си къща, а към дома на втория консул. Само преди час дъщеря му беше станала вдовица, а имаше да се грижи за две невръстни дечица.

— Вече помолих по-малкия му брат да се прекръсти на Квинт — обясни колегата му, който дори не се опитваше да сдържа сълзите си. — Разбира се, остава новороденото момче на покойния ми син, потомството ни не е заплашено.

Корнелия Сула никъде не се виждаше.

— Как го прие дъщеря ми? — попита Сула.

— Съсипана е, Луций Корнелий! Но на нея поне й остават децата, а и това е утеха.

— Е, Квинт Помпей, макар денят да е наистина трагичен за всички ни, не съм дошъл тук, за да оплакваме младия Квинт Помпей. Трябва незабавно да свикаме съвещание. Вярно, че в подобни мигове човек най-малко от всичко желае да разговаря с чужди хора — това от личен опит го знам, и аз съм губил син, — но тепърва има да се случват много неща и никой няма да те пита дали си готов да ги посрещнеш или не. Държа да дойдеш в къщата ми утре, по изгрев-слънце.

Смазан от умора, Луций Корнелий Сула пое по билото на Палатинския хълм и скоро се озова пред елегантната постройка на новия си дом. Вътре го чакаше разтревожена жена му, която, щом го видя, че е невредим, избухна в радостни сълзи.

— Ти за мен няма защо да се тревожиш, Далматика — рече й Сула. — Още не ми е дошло времето да умирам. Съдбата ми готви още много изненади в живота.

— Целият свят се руши под краката ни! — възкликна уплашено тя.

— Докато мен ме има, никога няма да се разруши съвсем.

Легна си и потъна в дълбок сън, какъвто не го беше спохождал от времето на бурните младежки години. Когато на другата сутрин се събуди, нямаше ни най-малка представа как да постъпи, но и това не го разтревожи. Сула се беше научил да не изпада никога в униние. „Винаги съм бил най-силен тогава, когато се оставя Фортуна да ме направлява“ — успокои се и за своя изненада установи, че чака с нетърпение започващия ден.

— Доколкото мога да смятам, в момента, в който плебсът гласува закона за сенаторските дългове, в целия Сенат ще останат не повече от четиридесет души — отбеляза мрачно Катул Цезар. — Недостатъчно дори за кворум.

— И все пак Рим не е останал без цензори… — напомни му Сула.

— Така е — съгласи се Сцевола Понтифекс Максимус. — Нито Луций Юлий, нито Публий Лициний са изпаднали в дългове.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да се възползваме от пропуските в Сулпициевия закон — предложи Сула. — Навярно той не вярва, че двамата ни цензори ще се окажат достатъчно смели да попълнят Сената с нови имена. Ако се сети, че съществува подобна възможност, той веднага ще предложи нов закон, в това можем да сме сигурни. Но междувременно ние ще се опитаме да помогнем на задлъжнелите си колеги и да ги сдобрим със закона.

— Напълно съм съгласен, Луций Корнелий — подкрепи го Метел Пий, който бе дотичал от Езерния веднага щом из страната се разнесе новината за Сулпициевите закони. По пътя за дома на консула беше настигнал Катул Цезар и Сцевола, които му разказаха за последните събития. Личеше си, че е бесен. — Ако тия глупаци се бяха оказали почтени поне дотолкова, че да заемат пари от събратята си… За няколко месеца все щяха да им ги опростят. Ето, че сами се пъхнахме в капана. Ако никой от колегите му в Сената не му даде пари на заем, първата работа на всеки от нас е да си осигури дискретност. И стига градът да не разбере за затрудненията му, готов е да отиде и при най-долнопробния лихвар в Рим.

— Аз и до ден-днешен не мога да си обясня защо Сулпиций изведнъж се нахвърли върху всички ни! — недоумяваше на глас Антоний Оратор.

— Таце! — срязаха го всички, на които също не им беше ясно.

— Марк Антоний, ние не само че не знаем какво го подтиква, но и навярно никога няма да узнаем — заключи Сула. — Но което е по-важно, никого не го интересува защо се е нахвърлил върху нас. Важното е, че той е нашият най-жесток враг в момента.