Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Но макар и в плен на голяма мъка и объркване, той беше способен и на по-трезви разсъждения — или по-точно на такива, каквито той самият намираше за трезви, логични и смислени.

Не беше истинската вина в Рим. А единствено в Сената. Единствено у хората от неговата обществена класа, включително у него самия. Само сенаторите, сред които се нареждаше и самият той, бяха способни до такъв сляп фанатизъм да отстояват идеята за римското превъзходство над останалия свят. Кой друг, ако не Сенатът, уби навремето приятеля му Марк Ливий Друз? Кой, ако не Сенатът, отказа на съседите си римско гражданство след войната срещу Ханибал? Кой, ако не Сенатът, заповяда град Фрегела да бъде сринат със земята? Сенатът, Сенатът, Сенатът… Сиреч хората от неговата класа. Сред които и самият той.

Е, време им беше да заплатят цената на своето безочие. И той да я заплати редом с всички останали. Време беше според Сулпиций римският Сенат да слезе завинаги от обществената сцена. Време беше да изчезнат всички онези стари фамилии на управляващи, време беше властта и парите да бъдат отнети от хищните им пръсти, за да престанат веднъж завинаги своеволията и несправедливостите, извършвани спрямо слабите и беззащитните, спрямо италийските народи… „Ние сме виновни за всичко — разсъждаваше Сулпиций. — И трябва да платим за вината си. Сенатът ще изчезне. Цялата власт в Рим трябва да бъде дадена на народа. Нека тези, които винаги сме определяли като върховни управници, но които досега играеха единствено ролята на безгласни пионки в ръцете на могъщите, наистина получат своите права. Върховни управници ли? Не и докато съществува този проклет Сенат! Докато Сенатът продължи да заседава, суверенитетът на римския народ остава само гола буква. Не става дума за пролетариите, разбира се. А за истинския народ. За онези от втората, третата и четвъртата класи, които представляват гръбнака на римското общество, но са лишени, от каквато и да е власт върху държавните дела. В крайна сметка богатите и влиятелните конници от първата класа не са ли същите като събратята си сенатори? Време им е и на тях да си ходят.“

Застанал до Марий и Цина, Сулпиций оглеждаше сенаторите, обърнали се всички с лице към него. Сред тях бяха и близките му приятели Гай Аврелий Кота (назначен на сенатор едва на двайсет и осем години, след като двамата цензори си бяха взели поука от насърчителните слова на консула Сула и се опитваха на всяка цена да попълнят състава на Сената с достойни люде) и вторият консул Квинт Помпей Руф, и двамата се опитваха да дадат израз на своята загриженост за държавните дела. Нима и те не можеха да проумеят вината си? Защо го зяпаха, сякаш той беше виновен в нещо? Вярно, че той беше виновен. И то много виновен. Но те си нямаха и най-бегла представа за какво по-точно.

„И ако те наистина не разбират — казваше си Сулпиций, — то на мен не ми остава друго, освен да чакам избухването на тази нова война… Ех, защо трябва винаги да сме във война с някого? Хора като Квинт Лутаций и Луций Корнелий Сула ще бъдат твърде заети с военните дела, за да ми пречат в Рим. Ще изчакам. Когато му дойде времето, ще убия Сената. Ще убия цялата първа класа.“

— Луций Корнелий Сула — прекъсна мислите му Флак Принцепс Сенатус, — от името на римския Сенат и народ ти връчвам върховното командване във войната срещу Митридат.

— Само че къде ще намерим пари за война? — питаше Сула на вечерята, която даваше в новото си семейно огнище.

Компания му правеха братята Цезари, Луций Корнелий Мерула, фламен Диалис , Публий Лициний Крас Цензор, банкерът и едър търговец Тит Помпоний, другият банкер Гай Опий, Квинт Муций Сцевола Понтифекс Максимус и Марк Антоний Оратор, който същия ден се беше върнал за пръв път в Сената след продължително боледуване. Сула неслучайно бе изготвил подобен списък на гостите; целта му беше именно да обсъди с тях финансовите проблеми на държавата. Ако някой можеше да отговори на неразрешимите въпроси, това бяха присъстващите в триклиния му.

— Нищо ли няма в хазната? — попита Антоний Оратор, на когото му беше трудно да осмисли нейното пълно опразване. — Искам да кажа, открай време всички градски квестори и трибуни на хазната само се надпреварват да твърдят, че в хазната няма нищо, дори когато е тъкмо противното.

— Можеш да ми вярваш, Марк Антоний, този път това си е самата истина — поклати глава Сула. — Лично аз посетих на няколко пъти хазната през последните няколко седмици… При това взех достатъчно предпазни мерки никой да не знае, че идвам.