Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— Ами храмът на Опс? — попита Катул Цезар.

— И там е все същото.

— Е, ако сме стигнали съвсем до дъното — намеси се Сцевола Понтифекс Максимус, — винаги можем да разчитаме на златото на римските царе, пазено тъкмо за дни на извънредна опасност.

— Какво злато? — попитаха всички останали в хор, включително домакинът.

— То и аз не знаех нищо за него до момента, в който ме направиха върховен понтифекс! — заоправдава се Сцевола. — Намира се в подземията на храма на Юпитер Оптимус Максимус… Около, всъщност няма и двеста златни таланта.

— Да не му се нарадва човек! — изрече иронично Сула. — Не се и съмнявам, че по времето на Сервий Тулий с тези средства Рим е можел да воюва, колкото си иска. Сега обаче няма да стигнат за повече от четири легиона, при това максимум за половин година. Ще трябва доста да бързам, за да успея!

— Като за начало звучи добре — опита се да го ободри Тит Помпоний.

— А защо вие, банкерите, не дадете на заем на държавата една-две хиляди таланта? — попита го Крас Цензор, който обожаваше парите, но не притежаваше толкова, колкото му се искаше — единствените му постоянни доходи идваха от калаените рудници в Испания, но през последните години му беше отнета възможността отблизо да наблюдава стопанисването им.

— Защото не притежаваме достатъчно на ръка — обясняваше за сетен път Гай Опий.

— Освен това повечето от нас пращаха златните си резерви на съхранение в Римска Азия, така че ще трябва да си искаме парите обратно от негова милост Митридат — въздъхна печално Помпоний.

— Не можете да не разполагате с пари! — изсумтя недоверчиво Крас.

— Притежаваме, но не толкова, че да издържаме цялата държава — упорстваше Опий.

— Това официална политика ли е или е голата истина?

— Голата истина, Публий Лициний, можеш да ми имаш доверие.

— Доколкото усещам, всички тук присъстващи сме на едно мнение: че настоящото положение е много по-тежко, отколкото в началото на Италийската война? — попита сътрапезниците си жрецът на Юпитер Луций Корнелий Мерула.

— Точно така! — съгласи се Сула. — Вече съм имал случай лично да разговарям с Митридат, фламен Диалис, и мога да те уверя, че ако не го спрем навреме, току-виж наистина се коронясал за римски цар!

— Тогава излиза, че хем не можем да разпродадем държавната земя от страх от народа, хем не можем да наложим нови данъци, защото няма кой да ги плаща — обясни с няколко думи положението Мерула. — Има само едно възможно решение.

— И кое е то?

— Да разпродадем държавните имоти около Форум Романум. За целта не сме задължени да се обърнем към народното събрание.

Останалите посрещнаха думите му с ледено мълчание.

— Това е със сигурност най-неподходящото време за подобни разпродажби — пресметна веднага Тит Помпоний. — Всичко зависи от това, колко ще пожелаят да дадат купувачите.

— Страхувам се, че дори не знам кои точно имоти са собственост на държавата — рече Сула. — Като изключим естествено домовете на жреците. Но тях просто няма как да продадем.

— Съгласен съм, че ако продадем някой от тях, ще предизвикаме гнева на боговете — подкрепи го веднага Мерула, който сам живееше на държавни разноски в един от тези домове. — И все пак съществуват и други държавни имоти. Склоновете на Капитолия от вътрешната страна на Порта Фонтиналис, както и тези, които гледат срещу Велабрума. Идеален терен за богаташки жилища. Освен това голям терен около Форума, включващ големия пазар, както и Мацелум Купеденис. И двата района могат да бъдат допълнително разделени на парцели.

— Със сигурност няма да позволя разпродажбата на всичко наведнъж — заяви решително Сула. — Пазарните площи, да. Освен сергиите единственото държавно в тях е игрището на колегията на ликторите. Част от Капитолия също би могла да се разпродаде — склонът срещу Велабрум, западно от Кливус Капитолинус, и теренът между Порта Фонтиналис и Лаутумиите. Но самият Форум, както и страната на Капитолия, обърната към него, трябва задължително да останат държавна собственост.

— Аз ще купя пазарите — обади се Опий.

— Само ако предлагаш повече от всички останали — напомни му Помпоний, който също се замисляше върху перспективите. — За да мине всичко честно, а и за да може държавата да реализира най-големи печалби, всяко парче земя трябва да бъде дадено на публичен търг.

— Може би няма да е зле засега да задържим големия пазар и да разпродадем само пазара Купеденис — размишляваше на глас Сула, на когото самата идея да се разпродават подобни златни източници на доходи му се струваше противна.