Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Минаха минути, а Сула продължаваше да се взира в собствения си лик, удивен от човека, който околните забелязваха у него. Дори и най-гладкото сребърно огледало на света не можеше да даде по-добра представа на притежателя си как изглежда в очите на другите. „Ще накарам Магий и помощниците му да ми изваят няколко каменни бюста и една скулптура в човешки ръст, облечена в доспехи на пълководец“ — обеща си Сула, доволен от това, с което поколенията щяха да го запомнят. Едва след това мисълта му отново се насочи към болния въпрос — гнусното предателство на Марий. Погледът му се замрежи и той сякаш престана да вижда пред себе си. Скоро обаче се сепна и с рязко движение дръпна малките дръжки, стърчащи зад отворените порти на храма. Дъното се изваждаше като чекмедже и главата на Луций Корнелий Сула бавно и величествено се показа цялата на светлината. Само чакаше някой да свали перуката и да я вдигне от глинената поставка, имитираща черепа на консула. Прикрепена към тази подходяща поставка, защитена от пораженията на светлината и праха в своя тъмен и задушен дом, маската щеше да устои на времето и да бъде показвана поколения след поколения Корнелии.

Сула свали венеца от трева от главата си и го постави върху перуката на маската. Още в деня, когато зелените стръкчета бяха извадени от земята край Нола, много от тях бяха изсъхнали, изцапани и изпокъсани. Те не идваха от някоя тучна ливада, а от бойното поле, където хиляди човешки крака ги бяха тъпкали и газили. Пък и пръстите, които ги бяха сплели на венец, не принадлежаха на млада девойка, опитваща се да ухажва любимия си; лично центурионът Марк Канулей беше изплел скромния венец, а той предпочиташе да размахва меча и да надига чашите с вино, отколкото да си губи времето с момичешки занимания. Седем месеца по-късно венецът от трева бе изсъхнал и тънките стръкчета се бяха превърнали в кафеникави жички, крехки и трошливи, губещи се сред далеч по-жилавите корени. „И все пак ти ще издържиш, моя царска короно — мислеше си Сула, докато наместваше венеца върху глинената глава. Искаше да я нагласи точно както се изисква — на челото, подобно на женска тиара. — Да, ще издържиш. Защото си излязла изпод пръстите на римски войник и съдържаш в себе си силата на италийската земя. Ще издържиш, а и аз покрай теб. Двамата заедно ще съсипем Гай Марий.“

Сенатът се събра отново на заседание още на следващия ден. Щом пое функциите на първи консул и получи фасциите, символизиращи върховната власт в града, Сула веднага събра събратята си на работа. По време на новогодишните церемонии назначените отци най-сетне назначиха и своя нов принцепс сенатус. Наричаше се Луций Валерий Флак — същата онази „сламена кукла“, служила за колега на Гай Марий по време на последния му шести консулски мандат. Именно на неговите плещи бе паднала непосилната задача да усмири развилнелия се Сатурнин, когато Марий се бореше с мозъчния удар. Именно заради тези си не особено успешни прояви в миналото Флак не можеше да се нарече особено добър избор, но пък и Сенатът трябваше да се примири с толкова различни ограничения, разпоредби и прецеденти, че Луций Валерий остана единственият възможен кандидат за поста. Беше патриций, стоеше начело на сенатска декурия, имаше зад себе си и консулски, и цензорски мандат, а в крайна сметка от всички сенатори на него му се събираше най-много време, прекарано в качеството на интеррекс (в случай, че някой от римските консули умре по време на служба и не бъде избран консул суфектус да го замести до края на мандата, Сенатът се разделя на групи от по десет души — декурии, — начело на които застава по един патриций. Всеки от представителите на въпросните декурии заема на свой ред поста на интеррекс в продължение на пет дни, през което време се ползва с всички пълномощия на консула и се обгражда с неговите символи на властта). Никой обаче не си правеше илюзиите, че Флак ще успее достойно да замести покойния Марк Емилий Скавър. Самият Флак не вярваше в това.

Още преди официалното откриване на заседанието принцепс сенатус се приближи към консула Сула и започна набързо да му изброява проблемите в Мала Азия. От притеснение обаче не можа да изрече нито едно смислено и граматически издържано изречение, пък и си личеше, че не е особено запознат с темата; затова Сула доста нелюбезно го отпрати на мястото му и нареди ауспициите да бъдат проведени. Понеже сам бе избран отскоро за авгур, консулът лично извършваше ритуала в компанията на Ахенобарб Понтифекс Максимус. „Още един, който не изглежда никак добре напоследък“ — помисли си с известна тъга Сула. Сенатът беше в доста окаяно положение.