Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Още при изгрев-слънце се разбра, че Нова година ще бъде ясна и слънчева, а и ауспициите от нощта се оказваха все благоприятни. Никому не се струваше странно това, че след две тежки години, прекарани в смъртен страх от целия град, сега всички римляни бързаха за тържествената церемония пред храма на Юпитер Оптимус Максимус. Вече нямаше човек, който да се съмнява в окончателната победа над италийците, а оптимистите открито се надяваха новоизбраните консули да отделят известно време и на станалото нетърпимо финансово положение на страната.

Щом се завърна у дома след нощното бдение и ауспициите, Луций Корнелий Сула накара робите да го облекат със сенаторската му тога, след което сам положи венеца от трева на главата си. Нетърпеливо излезе на улицата да поведе тържественото шествие. Пред него вървяха конниците, предпочели да уважат него, вместо колегата му, а отзад идваше ред на сенаторите, сред които и скъпият приятел на Сула Прасчо Младши.

„Това е моят ден — повтаряше си непрестанно Сула, докато слушаше как тълпите губят дъх при вида на венеца му, а после бързат да го поздравят за него или шумно да похваляват тези, които му го бяха сложили. — За пръв път в живота си нямам нито противници, нито съперници. Аз съм първи консул, аз спечелих войната срещу италийците, аз нося на главата си венеца от трева. В момента съм по-велик от всеки цар на земята.“

Двете шествия, водещи началото си от домовете на новите консули, се срещнаха в подножието на Палатинския хълм — там, където Кливус Палатинус минаваше между масивните останки на древната Порта Мугония. Мястото и досега напомняше за първите крепостни стени на града, издигнати от самия Ромул. Нататък шестте хиляди души, взели участие в процесията, тържествено пресякоха Велия и по Кливус Сацер излязоха в долната част на Форума. Повечето от присъстващите бяха членове на конническото съсловие и зрителите ги разпознаваха по тясната ивица — тъй наречения аугустус клавус — на рамото на туниките им. Зад двамата консули и ликторите вървеше наглед малка група от сенатори. Откъдето и да минеше шествието, зяпачите от двете страни на улицата шумно го аплодираха. Около Форума по-любопитните се бяха покатерили по покривите на съседните къщи, на дългите колонади на базиликите, дори на високите храмове, откъдето се виждаше най-добре; улиците на целия Палатин бяха задръстени от народ, на всяко стъпало, водещо към Форума, бяха застанали по двама-трима души, по площадките и стълбищата пред храмовете, както и по покривите на кръчмите от Вия Нова не можеше да се диша, а богаташите от Палатина или Капитолия, чиито луксозни домове гледаха към Форума, бяха поканили близки и познати на лоджиите си, за да гледат зрелището. Накъдето и да погледнеше Сула, виждаше само хора. И тези хора бяха дошли да поздравят човека с венец от трева.

Сула вървеше като владетел, сякаш за последните няколко часа бе излязъл от кожата си на римски гражданин и се превръщаше в легендарен цар. На поздравленията, които се сипеха от всички страни, той отвръщаше с едва забележимо кимване, очите му не издаваха с нищо ликуването на душата му. Консулът се бе оказал най-сетне в най-мечтания миг от живота си; беше попаднал в своя ден. Това, което най-много го учудваше, беше способността му да различава сред тълпите от зяпачи съвсем конкретни лица, лица на познати и непознати. Тук щеше да зърне красива жена, там — благовиден старец или пък детенце, качено на раменете на баща си, или екзотичен чужденец… или Метробий. Сула едва не се закова на едно място от изненада. С усилие продължи напред. Приятелят му се беше примирил с положението си да бъде просто човек от тълпата. Скромното му, дискретно присъствие както винаги издаваше голямата му преданост. По красивото му лице не се забелязваше нищо, с което да издаде, че героят на деня значи нещо повече за него самия. Или може би само в очите, но Сула единствен можеше да го разбере. За няколко секунди той се взря в тъжния поглед на Метробий. Сетне го задмина, оставяйки го далеч зад себе си; оставяйки го в миналото.

Когато обаче конниците, водачи на шествието, излязоха при Кладенеца на комициите и завиха надясно, за да поемат между храма на Сатурн и дългата колонада срещу него, приютяваща статуите на дванадесетте богове, всички изведнъж се спряха и като обърнаха глави по посока на Кливус Аргентариус избухнаха в нови аплодисменти, много по-сърцати и оглушителни от тези, с които бяха удостоили консула Сула. Самият Сула усети промяната в настроението, но сам не можеше да види какво точно се е случило. По гърба му изби ледена пот. Някой му открадваше тълпите, при това пред собствените му очи! Защото множеството, което се бе покатерило по съседните покриви, сякаш вече не забелязваше тържественото шествие, ами насочваше цялото си внимание някъде в далечината и радостно махаше с ръце към тайнствения си любимец.