Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Сякаш през целия си живот Сула не бе играл толкова трудна роля, колкото съдбата му възлагаше днес; при целия гняв, който го обземаше отвътре, той не биваше да промени ни най-малко тържественото си изражение, не трябваше да забрави за царствените си кимвания, дори за блясъка в очите си. Шествието скоро продължи пътя си към Капитолия. През цялото време, докато пресичаше просторния площад, Сула не ускори крачка от нетърпение, нито веднъж не понечи да извие врат, за да погледне над главите на ликторите. Нека чудовището, което го чакаше в долния край на Кливус Аргентариус, за да му отнеме ликуващите тълпи, нека хищникът, дошъл да го лиши от единствения ден от живота, който Сула бе счел за свой , почака! Той щеше да му даде да се разбере.

Най-накрая скритият враг се показа. Гай Марий! Придружен както винаги от момчето, облечен в тога претекста . Като консуларен сенатор видният римлянин чакаше да се присъедини към групата, следваща Сула и Помпей Руф.

Най-сетне се беше наканил да се върне към обществения живот. Щеше да присъства на тържествената церемония пред храма на Юпитер, за да вземе след това лично участие в първото годишно заседание на Сената на върха на Капитолия. Гай Марий. Гай Марий, военният гений. Гай Марий, героят на Рим.

Когато Сула се изравни с него, Гай Марий почтително му се поклони. Колкото и да му се искаше да го убие, Сула се обърна към него и на свой ред му се поклони. Никой, дори Гай Марий, не биваше да прозре какво кипи в душата му. Докато двамата бивши приятели се поздравяваха, наобиколилата ги тълпа започна с нови сили да крещи от радост, да поздравява великите мъже и да бърше сълзи от умиление при тази сърдечна среща между двамата. Когато Сула на свой ред зави наляво и мина покрай храма на Сатурн, за да изкачи Капитолия, Гай Марий мирно и тихо зае мястото си сред останалите сенатори, без да се разделя с малкия си придружител. Дотолкова се беше възстановил, че повечето хора около него дори не забелязваха лекото му накуцване с левия крак. Нещо повече, Марий нарочно размахваше тежките гънки на тогата си, за да се убедят всички, че лявата му ръка също се движи свободно. Колкото до лицето му, човек като Марий не биваше вече да се притеснява, ако околните се плашеха от замръзналата му усмивка.

„Ще те съсипя за това, Гай Марий — мислеше мрачно Сула. — Ти знаеше, че това е моят ден! Но не успя да устоиш на изкушението да ми докажеш, че Рим все още ти принадлежи. Че аз, патрицият Корнелий, все още трябва да ти дишам праха, на теб, италийския селянин без думичка гръцки. Че още не съм си спечелил и никога няма да си спечеля на народа. Че никога няма да достигна висотите, на които ти си се издигал през живота си. Е, Гай Марий, всичко това може и да е така, но аз пак ще те съсипя. Не трябваше да ми се изпречваш тъкмо на моя ден. Никой не ти пречеше да се върнеш към политическия живот утре или вдругиден, или когато пожелаеш… Ако го беше сторил, щеше да прекараш щастливи старини и нямаше да вкусиш от болезнената агония, която тепърва ще започне за теб. Защото аз наистина ще те съсипя. Не с отрова, не с оръжие. Ще направя така, че наследниците ти никога да не посмеят да извадят восъчната ти маска на семейните погребения, ще сложа такова петно върху репутацията ти на велик човек, че бъдните поколения ще те споменават единствено с презрение?“

Все някак и този ужасен ден стигна своя завършек. Все тъй доволен и надменен както в началото, новият първи консул стоеше в единия край на просторния храм на Юпитер и със същата безгрижна и леко тъповата усмивка, с която Великият бог бе посрещал поколения след поколения в дома си, наблюдаваше как сенаторите се надпреварват да поднасят почитанията си на Гай Марий — нищо че повечето едва го понасяха. В крайна сметка Сула се увери, че в постъпката на бившия му покровител няма зла умисъл. Застаряващият политик просто си беше казал, че Нова година и празничният пир в храма на Юпитер са чудесен случай да заеме отново мястото си в Сената. Но и това откритие с нищо не успокои болната му душа, нито го накара да се отрече от мълчаливото си заричане преди часове. Ужасният старец щеше да си го получи. Нещо повече, невинността на Марий вбесяваше още повече консула; излизаше, че Сула означава толкова малко за някогашния си съюзник, че Марий дори не се сеща да прояви елементарен такт към него. Твърде много място заемаше образът на Третия основател на Рим в собственото му огледало, за да се покаже зад него дребната фигурка на някакъв си Луций Корнелий Сула. И тъкмо затова великият Марий щеше да плаща.