Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— К-к-как п-посмя ! — задъхваше се от злоба Метел Пий, щом заседанието на Сената приключи и държавните роби започнаха да подготвят празничния пир за сенаторите. — Т-той г-го нап-прави нарочно!

— О, да, разбира се, че го е направил нарочно — излъга Сула.

— И т-ти ще г-го оставиш ей така, без п-последствия? — на Метел чак му се плачеше заради унижението на покровителя му.

— Успокой се, Прасчо, пак започваш да заекваш. — Макар че го нарече с този омразен прякор, Сула знаеше как да го произнесе, без да засегне приятеля си. — Най-много от всичко държа никой от присъстващите да не разбере какво наистина мисля по въпроса. Нека всички, включително и той самият, смятат, че появяването му ме е зарадвало. Все пак, Прасчо, аз съм консулът, не той. Той е просто един болен старец, опитващ се да се улови за последните сламки, които биха го извели отново на гребена на политическата вълна.

— На Квинт Лутаций чак му прилоша, като го видя — рече Метел Пий и този път внимаваше да не пелтечи. — Виждаш ли го къде е седнал срещу нас? Преди малко го чух да дава приятелски съвети на Марий, а старият лицемер се оправдаваше, че изобщо не го бил направил нарочно. Представяш ли си?

— Не съм чул — вдигна рамене Сула и погледна към Катул Цезар, който тъкмо обясняваше нещо с гневния си и високомерен тон на брат си цензора и Квинт Муций Сцевола. Последният не изглеждаше радостен от чутото. Сула се усмихна при мисълта за Катуловата нетактичност.

— Ако е решил да говори лоши неща за Гай Марий, Квинт Муций е възможно най-неподходящият му слушател.

— Защо? — попита чистосърдечно Прасчо, у когото любопитството лесно надделяваше над яда и възмущението.

— Защото вече се готви сватба. Квинт Муций дава дъщеря си на малкия Марий. И двете страни само чакат да порасне достатъчно.

— Богове! Квинт Муций заслужава много повече от това!

— Така ли мислиш, скъпи Прасчо? Какво повече може да заслужи един римски големец от купищата злато на Гай Марий?

Когато Сула се запъти към дома си, той отказа на познатите си да го придружат. Единствено Катул Цезар и Метел Пий го изпратиха до прага му, но и с тях той дружески се раздели, решил твърдо да остане сам. Къщата беше тиха и спокойна, а жена му не се показваше никъде. Последното можеше само да го радва. Като знаеше как в такива моменти Елия бърза да покаже добротата си, нищо чудно да я сграбчеше за вратлето. За да не се засече случайно с нея, Сула хукна към таблиния, където здраво се залости и спусна кепенците към двора. Тогата се изхлузи от гърба му и се свлече в краката му. Най-сетне можеше да си позволи да даде израз на обзелите го чувства. Първата му работа бе да отиде при дългата маса до стената, където стояха подредени шест от дървените храмове, съхраняващи семейните реликви. Пет от тях беше дал на майстори да ги постегнат, шестата съдържаше собствения му лик. Шестте кутии сега блестяха с лъскавата боя и тънкия златен пласт по краищата, излезли току-що изпод ръката на майстора Магий от Велабрум.

Зад антаблемента на статуите от предната фасада на храма се криеше малка ръчка. Щом я дръпнеше човек, пружините на механизма разделяха реда от колони в средата и те се отваряха като голяма врата, за да се покаже от вътрешността самият Сула. Маската включваше лицето и част от врата му, за да има на какво да се държи фалшивата челюст, и естествено ушите му. Зад ушите бяха захванати тънките каиши, с които маската се закрепваше на лицето на носещия я актьор; по принцип ги криеше перуката, затова и не се виждаха отстрани.

Тъй нареченото имаго беше направено от чист пчелен восък и беше много сполучливо. Майсторът бе успял да придаде на кожата истинския белезникав тен на консула; миглите и веждите — за тях бях използвани истински човешки косми — бяха оцветени в абсолютно същия оттенък на кафявото, с който ги рисуваше Сула преди появата си в Сената или на някоя светска вечеря из богаташките домове на Рим. Изящните устни бяха леко разтворени, защото той винаги дишаше през устата, а очите бяха пълно повторение на неговите; едва при повторно вглеждане Сула успя да различи, че зениците представляват мънички дупчици, през които да гледат актьорите. Благодарение на тези фалшиви зеници човекът, надянал маската, можеше да ходи свободно, ако някой му показва пътя. Големият Магий от Велабрум се бе изложил единствено по отношение на перуката. Така и не бе успял да намери коса с подходящия цвят. В Рим имаше, и то твърде много перукери, произвеждащи всевъзможни фалшиви коси за клиентите си, които по принцип предпочитаха русото и червеникавото; за целта се прибягваше до услугите на роби от галски и германски произход, които господарите им или пък техни събратя-търговци принуждаваха да се разделят с най-голямата си гордост. В крайна сметка в избора на Магий червеното надделяваше над русото, но блестящите къдрици и хубавата прическа спасяваха и този недостатък.