Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

На Квинт Анхарий му се искаше още да се разправя, но накрая кимна и застана на мястото си сред висшите римски магистрати. Той беше служил като претор в годината, когато консул беше Луций Сула, и си оставаше заклет враг на Гай Марий и поддръжниците му. Това беше едно от нещата, с които се гордееше. Ако ще да го бяха обесили с главата надолу, пак не би позволил на омразния Марий да застане най-отпред на тържественото шествие, още повече че и на самия Цина сякаш му се искаше тази нагла обида да бъде подмината от околните. Това, че сега се примири с положението и се върна на мястото си, бе заради умолителния поглед, който му хвърли първият консул. На Анхарий му стана неудобно не заради самия него, а заради това, че трябваше да се бори от името на човек, който вътрешно отдавна се е предал. На Квинт Анхарий не му оставаше друго, освен да се моли за по-скорошното привършване на войната срещу Митридат и за завръщането на Луций Сула.

Още когато Марий подвикна на Цина, че е време да тръгват, за да свършели бързо, стотината конници, които по правило вървяха в началото на шествието, поеха напред към Капитолия. Чак при храма на Сатурн стоящите най-отзад усетиха, че двамата консули ги няма. Бяха застанали пред целия Сенат и по всичко личеше, че се разправят помежду си. Не само че ауспициите преди церемонията не бяха проведени, както трябва, но и самият ритуал започваше лошо. Никой, дори Цина, не се беше осмелил да повдигне въпрос за отсъствието на Гай Марий от нощното бдение. Двамата консули бяха длъжни да стоят в храма на Юпитер Оптимус Максимус, за да чакат знамения от боговете, а това не бе станало. Цина дори си беше замълчал за тайнствения черен силует на птица с ципи на краката и огромни нокти, който бе прелетял на мъждивото небе малко преди зазоряване.

Никога през дългата история на Рим церемонията по встъпването в длъжност на новите консули не е бивала толкова набързо претупана; дори преди години, когато Марий бе пожелал да произнесе речта си облечен в парадните си доспехи и с намазано с червена боя лице. Само четири часа по-късно — а зимните часове са доста къси, — не само жертвоприношението и първото заседание на Сената, но дори и празничното пиршество след тях бяха свършили. Никога преди и сенаторите, участвали в празника, не бяха бързали толкова да си ходят. Когато тържественото шествие се запъти обратно по склона към Форума, отрязаната глава на Гней Октавий Рузон, която продължаваше да гние на рострата и да храни птиците, се беше извърнала по посока на храма на Юпитер и сякаш се опитваше да го погълне с изкълваните си очи. Ужасно знамение, при това видяно от всички.

Щом слезе от Капитолия и се озова пред храма на Сатурн, Гай Марий забеляза Квинт Анхарий пред себе си и побърза да го настигне. Хвана го за едната ръка и Анхарий се стресна и се обърна да види кой го вика. Нежеланата среща с консула го накара да изкриви лице от отвращение.

— Бургунд, меча! — заповяда кратко Марий на прислужника си.

Мигновено оръжието се озова в дясната му ръка. Той замахна към небето и стовари острието връз лицето на Квинт Анхарий. Бившият претор се строполи мъртъв на земята, а от огромния белег между брадичката и горния край на челото му зашуртя обилно кръв.

Никой дори не посмя да протестира. Щом се съвзеха след преживяния шок, и сенатори, и конници хукнаха едновременно да се спасяват. Марий се обърна към чакащия легион от роби и им щракна с пръсти. Те само това чакаха, за да се впуснат в бясно преследване.

— Правете, каквото щете, с тия куни , момчета! — изрева щастливият старец. — Гледайте само да не сбъркате приятелите с неприятелите!

Цина стоеше като закован и с ужас гледаше как целият свят се руши под краката му. Дори да искаше, не можеше да се намеси. Войниците му или бяха поели по пътя към дома, или стояха на лагер на Ватиканското поле. За няколко часа Мариевите бардиеи — той сам ги беше кръстил така, защото повечето роби в армията му принадлежаха на илирийското племе на бардиеите, населяващо Далмация — бяха станали господари на Рим. И се отнасяха с града подобно на някой пияница — с жената, която ненавижда. Много мъже бяха посечени без причина по улиците, жените им — изнасилени, а накрая, от жалост за сирачетата им режеха гърлата и на тях. Повечето престъпления бяха напълно неоправдани, дори безсмислени; имаше обаче и хора, които Марий изгаряше от нетърпение да види мъртви — или поне такива, които поддръжниците му смятаха, че иска да види мъртви. Бардиеите не бяха дотам възприемчиви, че да знаят какво точно мисли страшният им предводител.