Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— Имаш думата ми — прие Метел.

Едва сега Марий ги настигна. Толкова нетърпелив беше да сложи край на разговора между двамата противници, че чак бе започнал да подтичва като малко дете подире им. Прасчо си каза, че старият пълководец се е превърнал в жалка гротеска на самия себе си. В жестовете, в гримасите му се натрапваше все повече и повече нещо маймунско, което го лишаваше от способността да се налага над останалите. Прасчо си спомняше Марий още от времето, когато баща му воюваше в Нумидия. Оттогава пазеше спомена за един царствен пълководец, който не търпи да му се възразява. Сегашният Марий беше само една бегла сянка на тогавашния.

— Кога възнамерявате да влезете в града с Гай Марий? — попита Катул Цезар Цина, преди двете делегации да се разделят.

Но преди той да е отговорил, Гай Марий презрително изсумтя:

— Като законен консул Луций Цина може да влезе в града, когато пожелае. Аз обаче ще остана заедно с армията си тук и ще чакам по законен път да бъдат премахнати присъдите, произнесени над мен и над приятелите ми.

Цина едва изчака Метел Пий и двамата му придружители да се отдалечат по посока на острова и се нахвърли върху съюзника си:

— Какво искаш да кажеш? Щял си да чакаш с армията си да премахнат присъдите…

Старецът, като че ли се беше лишил от почти всичко човешко у себе си. В очите на Цина той отдавна се бе лишил от образа на героя — спасител, вместо това напоследък започна силно да му напомня на някое грозно чудовище, излязло от дълбините на Подземния свят. Сега Марий се усмихваше насреща му и очите му пускаха лукави искрици изпод гъстите вежди. Бе придобил навика да си ги скубе постоянно, затова те стърчаха като платна, развети от бурния вятър.

— Скъпи ми Луций Цина, армията, която те следва досега, не е твоя, а моя! Ако не бях аз, дезертьорите може би щяха да избягат от другата страна на реката, а тогава Октавий щеше да победи. Помисли върху това! Ако аз сега вляза в града, без да бъде изтрита от таблиците смъртната ми присъда, все едно в града е влязъл престъпник. Какво ще ви попречи на вас двамата с Октавий да изгладите противоречията си и да се нахвърлите заедно върху мен? Представи си сега аз в какво положение ще се окажа! Ще трябва да стоя и да подсмърчам умолително пред Сената — в чийто състав вече не влизам — да бъде милостив и да ми опрости прегрешенията, които не съм извършил. Питам те сега, подхожда ли на един Гай Марий да изпадне в подобно унизително положение? — Потупа бащински Цина по рамото. — Не, Луций Цина, нека да не ти отнемам триумфа от влизането ти в Рим! Ти ще отидеш в града сам, а аз ще си стоя тук и ще чакам. С армията, която аз командвам. Ти своя собствена армия нямаш.

Цина усети как нещо му присяда на гърлото.

— Да разбирам ли, че смяташ да използваш армията — моята войска, — за да се изправиш срещу мен? Законния римски консул?

— Няма защо да приемаш думите ми толкова дълбоко — успокои го Марий и се засмя. — Да речем, че армията ще държи Гай Марий да получи това, което заслужава.

— И кое е това, което Гай Марий заслужава?

— Това, че на януарските календи аз ще бъда новият римски консул. Ще бъда първи консул, а ти — втори.

— Но аз не мога да бъда повторно избран! — изгледа го ужасен Цина.

— Глупости, естествено, че можеш! А сега върви! — отпрати го със същия тон, с който би изпратил сина си за наказание в стаята му.

Цина отиде да потърси Серторий и Карбон, които бяха присъствали и на първите, и на вторите преговори. Трябваше и те да знаят за намеренията на Марий.

— Само не казвай, че не си бил предупреден! — изрече мрачно Серторий.

— Какво да правим сега? — Цина беше на прага на отчаянието. — Той е напълно прав, армията би се подчинила единствено на него!

— Не и моите два легиона — поправи го Серторий.

— Но с тях не можеш да го възпреш — напомни му Карбон.

— Какво да правим? — повтори въпроса си Цина.

— Засега нищо. Нека старецът изживее своя щастлив ден. Колко време е мечтал за това седмо консулство — процеди през зъби Карбон. — Ще почнем да се тревожим едва когато влезем в Рим.

Серторий дори не сметна за нужно да продължи разговора. Вече премисляше как би трябвало да постъпи той самият в тази ситуация. Защо ли изведнъж и тримата бяха започнали да се гледат подозрително? Защо ли думите, които изричаха, звучаха така неискрени и двусмислени? Всеки от тримата съюзници усещаше как се превръща в един голям егоист и престава да се тревожи за другите. Навярно това беше болестта, която всички щяха да прихванат в идните години от Гай Марий. Колкото до Квинт Серторий, той желаеше повече от всичко друго да остане встрани от борбата за власт и могъщество, която тепърва щеше да започне в римското общество. За него върховен суверен продължаваше да бъде Рим . Благодарение на Луций Сула обаче хората започваха да си въобразяват, че те могат да са господарите, а Рим — слугата.