Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Търсиха, търсиха, но не намериха нищо. Каквото и да се беше случило с тялото на Гней Помпей Страбон, за двамата младежи то си оставаше загадка. Най-накрая двамата се отказаха да търсят повече и напуснаха къщата. Докато пустата вила потъваше отново в своята дрямка, те стояха на Вия Номентана и се оглеждаха в недоумение.

— В коя посока да тръгнем? — попита Цицерон. — Към града или към лагера?

Разстоянието беше почти еднакво. Помпей сбърчи чело и изпадна в дълбока умисъл. Чак след време реши.

— Да отидем до палатката на пълководеца. Нищо чудно войниците да са взели тялото на баща ми, за да му отдадат последна почит в лагера.

Двамата обърнаха гръб на Колинската порта и тръгнаха към лагера, когато някой зад тях изведнъж извика:

— Гней Помпей! Гней Помпей!

Младежите се обърнаха и видяха как насреща им тича запъхтян Брут Дамазип.

— Баща ти! — едва смогна той да изрече, щом се изравни с Помпей.

— Какво баща ми? — попита Помпей с ледено спокойствие.

— Жителите на града откраднаха тялото му. Заканват се да го вържат за магаре и да го разкарват по улиците на цял Рим! Една от жените, които са бдели над мъртвеца, дойде да ми съобщи и щом научих, веднага хукнах да ги настигна. Сега, като се замисля, май по-добре, че те видях теб и се спрях. Иначе нищо чудно и мен да ме вържат на магарето. — По тона, с който говореше Дамазип, на Цицерон му се струваше, че самият Помпей Страбон присъства — толкова дълбоко уважение таеше неговият подчинен към сина му. — Какво ще ми заповядаш? — попита Дамазип.

— Веднага ми доведи две кохорти. Ще влезем в града и ще потърсим баща ми.

Цицерон дори не попита защо. Докато чакаха, Помпей нищо не каза. Покойният Помпей Страбон бе унижен по най-жестокия възможен начин, при това беше много ясно защо. Това беше единственият начин, по който жителите на североизточните квартали можеха да изразят своето презрение и отвращение от човека, виновен според тях за бедите им. Всички по-населени квартали на Рим черпеха вода от акведуктите, но Горен Есквилин, Виминал и Квиринал, където живееха по-малко хора, зависеше почти изцяло от местните кладенци.

Когато младият Помпей застана начело на двете кохорти и нахълта през Колинската порта в града, големият пазар от вътрешната страна на крепостните стени беше пуст. Из околните улици също не се мяркаше жива душа — дори и из тесните проходи, които минаваха между къщите и водеха към Есквилина. Улица по улица, пресечка по пресечка районът щателно бе претърсен. Дамазип бе взел едната кохорта със себе си и обикаляше квартала край Агера, докато двамата младежи бавно напредваха в противоположната посока. Чак три часа по-късно в долния край на Алта Семита Помпей се сблъска с тялото на покойния си баща. Бяха го захвърлили пред храма на Салус.

„Поне мястото, което са избрали, обяснява постъпката им — мислеше Цицерон. — Да оставят пред Храма на здравето трупа на човека, който донесе болестите.“

— Това никога няма да го забравя — зарече се Помпей, докато гледаше голото и обезобразено тяло на баща си. — Когато стана консул и предложа своя строителна програма, Квиринал няма да получи нищо !

Когато Цина научи за смъртта на Помпей Страбон, той облекчено въздъхна. Щом разбра за народните издевателства над трупа му, подсвирна от почуда. Излизаше, че много неща не вървят на добре зад стените на града. Личеше си, че дори хората, които се обявяваха за защитници на Рим, не се радваха на популярност сред масите. Уверен в крайния си успех, спокойно зачака градът да се предаде без бой на войската му.

Но капитулацията не дойде толкова скоро, колкото се надяваше прогоненият консул. Октавий твърдо се бе зарекъл, че само ако народът се вдигне на въоръжено въстание, ще благоволи да излезе от играта.

Същия ден, следобед при Цина дойде да докладва Квинт Серторий. Лявото му око се криеше под окървавена превръзка.

— Какво се е случило с теб? — уплаши се за приятеля си Цина.

— Останах без едно око — отвърна му лаконично.

— Богове!

— За щастие лявото — изрече, сякаш той трябваше да успокоява Цина, а не обратното. — На дясното нищо му няма, така че и занапред ще виждам меча си, докато се бия.

— Седни — покани го домакинът и наля вино. Изгледа изпитателно легата си и накрая си каза, че навярно малко неща на този свят могат да разтревожат истински Квинт Серторий. Когато едноокият герой се намести на стола си, той се разположи срещу него и въздъхна. — Знаеш ли, Квинт Серторий, оказа се напълно прав.