Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

В продължение на три дни господарят на Пиценум и съседна Умбрия бе прикован за леглото. Младият Помпей и верният приятел Марк Тулий Цицерон не се откъснаха нито за миг от болния, а в това време войниците бяха наобиколили главната квартира и се чудеха какво ще стане с началника им. В ранните часове на четвъртия ден от заболяването си Гней Помпей Старши издъхна. Коравият като желязо пиценец бе умрял от пълно физическо изтощение и обезводняване.

Хванат под ръка от Цицерон, синът на пълководеца вървеше по Викус Суб Агере, заобикалящ двойната стена на Агера, и горко плачеше. Отиваше в храма на Венера Либитина, където да уреди погребението на баща си. Ако Помпей Страбон бе имал късмета да умре в родния Пиценум — там, където голяма част от земята му принадлежеше и всички му бяха клиенти, — по пищност и зрелищност погребалната церемония би могла да съперничи на триумфалните шествия по улиците на Рим. Помпей Младши обаче беше трезвомислещ човек и знаеше, че в подобни трагични времена с нищо не бива да се привлича вниманието; народът си имаше достатъчно грижи, а жителите на Квиринала, Виминала и Горен Есквилин открито мразеха покойния пълководец. За тях той беше главният виновник, че водата им се зарази и че дизентерията връхлетя цивилното население със същата сила, с която бе покосила армията.

— Какво ще правиш сега? — попита Цицерон, щом забелязаха пред себе си кипарисовата горичка. Някъде сред дърветата се криеха сергиите на римските погребални агенти.

— Отивам си у дома в Пиценум — отвърна Помпей и отново избухна в сълзи. — Баща ми изобщо не биваше да идва. Казвах му да не идва! Казвам, остави Рим да загива, теб какво те интересува! Но той не ме послуша. Каза, че трябвало да се бори за моите права, че когато ми дойдело времето и аз да стана консул, Рим трябвало да бъде същият, какъвто го е управлявал той.

— Защо не дойдеш за известно време в града? — предложи любезно Цицерон. — Ще живееш у нас. — Колкото и да бе ненавиждал суровия и груб Помпей Страбон, младежът беше трогнат от мъката на осиротелия син. — Знаеш ли, Гней Помпей, тия дни срещнах стария Акций! Дошъл бил за римските игри, когато трябвало да постави най-новата си пиеса. Когато избухнала кървавата разпра между привържениците на Октавий и Цина, той си казал, че е твърде стар, за да се връща тепърва в Умбрия. На неговата възраст по-добре било да стои далеч от всякакви шумотевици. Според мен обаче го е привлякла драмата, която се разиграва в момента в Рим. Подобна атмосфера не може да не вдъхнови творец като него. Затова ела да ми погостуваш. След като си толкова близък роднина с великия Луцилий, сигурно ще си допаднете и с Акций. А той знае как да отвлича умовете ни далеч от тези кървави смутове.

— Не — отказа Помпей, без да престава да плаче. — Отивам си у дома.

— Ще вземеш ли армията със себе си?

— Тя не е моя, а на баща ми. Нека остане за Рим.

Двамата младежи изгубиха няколко часа в пазарлъци и обяснения с погребалните агенти. Чак следобед успяха да се върнат в крайградската вила, която Страбон бе наел, за да изкара до края на конфликта. Никой — а най-малко от всички опечаленият Помпей Младши — не беше помислил да сложи въоръжена охрана на обширното имение. Така и така пълководецът вече не бе сред живите, пък и нищо ценно не бе оставил след себе си. Заради смъртоносната епидемия дори прислугата на Помпей беше оредяла. Само две жени бяха останали в опустялата къща, за да бдят над покойника, докато синът му и верният Цицерон отидат да уредят формалностите.

Когато се завърнаха, не завариха никого. Къщата бе потънала в дълбока тишина и по всичко изглеждаше, че робите са заминали. Когато влязоха в стаята със смъртния одър на Помпей Страбон, на леглото нямаше никакъв труп.

Помпей едва не полудя от радост при това странно откритие.

— Той е жив! — извика и по лицето му се изписа такава радост, че не оставаше и място за съмнение.

— Гней Помпей, знаеш много добре, че баща ти е мъртъв. — Цицерон не изпитваше чак такава привързаност към покойника, че да му се привиждат фантоми, вместо това умът му трескаво заработи какво ли се е случило. — Хайде, успокой се! Когато напуснахме къщата, Гней Помпей беше мъртъв от няколко часа.

Радостта на Помпей угасна, но този път не му беше до сълзи. Погледът му бавно изстина и Цицерон потръпна от неприятно предчувствие.

— Какво е станало тогава? Къде е баща ми?

— Робите са си отишли. Доколкото разбирам, дори болните ги няма. Най-добре да обиколим къщата — предложи приятелят му.