Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Войници обаче почти не дойдоха. Главната причина за това бе, че Цина и народните трибуни отдавна бяха свикали всички годни да носят оръжие мъже от съседните области и за „действителното“ правителство не оставаше нищо.

Тогава Помпей Страбон намекна на консулите, че ако Метел Пий доведе двата легиона, заети с безплодната обсада на Езерния, заедно биха могли да се наложат на Цина и Марий. Октавий и Мерула откликнаха с готовност на предложението и веднага пратиха вест до Прасчо. Настойчиво го умоляваха да сключи мир с упоритите самнити и да се връща в двата легиона в Рим.

Прасчо се разкъсваше от колебания. Войникът в него не искаше да вдигне току-така обсадата, която бе коствала толкова време и разходи, а може би скоро щеше да даде своите плодове; от друга страна, положението в Рим изглеждаше наистина критично. Най-накрая Метел Пий отиде на бял кон в обсадения град и започна преговори с парализирания Гай Папий Мутил, който бе добре осведомен за събитията в Рим.

— Разбира се, че искам да сключа мир с теб, Квинт Цецилий — рече самнитският водач, положен на носилка. Но искам да изпълниш следните условия: да върнеш на самнитите всичко, което Рим им отне през последните години; да ми предадете здрави и читави всички дезертьори и военнопленници, които държите; да обещаете, че няма да искате самнитите да ви върнат отнетата плячка; и да дарите с римско гражданство всички свободни люде от Самниум.

Метел Пий подскочи.

— Нали! — възкликна той, щом се окопити. — А защо не поискаш и да минем под хомота, както го направиха сънародниците ти преди два века. Забравил ли си за Каудинските теснини, Гай Папий? — попита гневно римлянинът. — Исканията ти са нереални. Много ти здраве!

С празни ръце и гордо вдигната глава Метел Пий се върна в лагера си, където съобщи с леден глас на пратениците от Рим, че мир няма да има и консулите да не се надяват на двата легиона.

Самнитът Мутил беше в много по-добро настроение, когато помощниците му го върнаха обратно в крепостта. Докато се люшкаше в носилката си, той бе осенен от гениална идея. Още същата вечер, щом се стъмни достатъчно, таен куриер се промъкна между римските постове и хукна в галоп към Рим. Мутил му беше връчил писмо до Гай Марий, в което се интересуваше дали великият пълководец не би сключил мирен договор със самнитския народ. Той добре знаеше, че консул е Цина и че цялата бъркотия е започнала от него, но въпреки това предпочете да се обърне лично към Марий. Не можеше Гай Марий да участва в предприятие, в което се слуша думата на друг.

Заедно с Марий — който най-после бе потеглил срещу Рим, се движеше и военният трибун Гай Флавий Фимбрия. През цялата година той бе служил под стените на Нола и беше от тримата трибуни — заедно с Публий Аний и Гай Марций Цензорин, — които предпочетоха да се присъединят към Цина. В мига, в който до ушите му стигна новината за Мариевото пристигане в Етрурия, той си каза, че вятърът сменя посоката си, и след няколко дни вече беше при Марий. Великият мъж беше особено радостен от срещата.

— Няма смисъл да те назначавам за военен трибун — рече на новия си съюзник. — В цялата ми армия почти няма войници, повечето са роби. Затова ще ти връча командването на нумидийската конница — доведох я специално от Африка.

Когато Марий получи писмото от Мутил, той веднага повика при себе си Фимбрия.

— Ще отидеш в прохода Мелфа, където Мутил обещава да те чака — нареди той на младежа и недоволно изсумтя. — Предполагам, иска да ни напомни колко често римските легиони са търпели поражения в проклетото дефиле. Така или иначе, не му е сега времето да се сърдим за глупости. Ще отидеш при него, Гай Флавий, и ще се съгласиш с всички условия, които той ти постави. Ако ще да иска власт над цяла Италия или безплатно пътуване до страната на хиперборейците, нищо няма да му отказваш. Когато се почувстваме силни, ще им подрежем крилцата на тези самнити.

По времето, когато се провеждаше този разговор, в лагера на Метел Пий пред Езерния пристигна втора делегация от Рим. Този път консулите бяха пратили достатъчно високопоставени личности, за да вдъхнат повече респект у Прасчо — Катул Цезар със сина му Катул и цензорът Публий Крас с неговия син Луций.

— Умолявам те, Квинт Цецилий — говореше Катул Цезар в присъствието на легата Мамерк, — остави пред Езерния войска, колкото да пази лагера, и ела с нас в Рим! Ако сега не ни помогнеш, то не виждам от чие име ще обсаждаш повече Езерния. Докато самнитите се предадат, Рим няма повече да съществува.