Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Чия ли беше тази къща? Цезар се навъси, но скоро си припомни. На Марк Ливий Друз, който беше убит преди десет години насред своя атрий. Значи тук живееха многото сирачета — под строгия поглед на дъщерята на онзи Сервилий Цеиион, който се беше удавил на връщане от провинцията, която беше управлявал. Гнея ли се казваше? Да, Гнея. И на нейната страховита майка, Порция Лициниана, която никой не можеше да понася. Вътре беше пълно със Сервилий Цепиончета и Порции Катончета — от наследниците на робинята Салония. Потомци на роби… А, ето един от тях на терасата. Беше се навел над мраморния парапет. Момчето беше прекалено мършаво, с огромен нос. Имаше гъста, права, червена коса, която издаваше връзката му с Катон Цензор…

— Почитаеми фламине, господарят ми е готов да те приеме.

Цезар се обърна и весело махна за сбогуване на момчето от съседната къща. Малкият Катон дори не се сети да му отвърне. Изглежда в новия дом на Сула малцина благоволяваха да поздравят мършавото момченце, наследник на тускулански селянин и келтска робиня.

Макар да беше предупреден за външния вид на диктатора Сула, Цезар беше силно шокиран. Нищо чудно, че толкова време не беше навестявал майка му! „И аз на негово място бих постъпил така“ — помисли си Цезар, докато се приближаваше към диктатора и се мъчеше да не тропа твърде силно с дървените си подметки. Сула го посрещна като напълно непознат човек; но това се дължеше на грозната дреха от мораво и алено и на необикновения шлем от слонова кост, който създаваше впечатлението, че младежът е с бръсната глава.

— Я сваляй тоя костюм — нареди диктаторът и обърна поглед към множеството документи на писалището.

Щом вдигна отново очи, жрецът на Юпитер беше изчезнал. На негово място стоеше родният му син. Сула настръхна; тежко въздъхна и с мъка се изправи на крака. Същите златисти коси, същите сини очи, същото издължено лице, същият ръст… Но скоро започна да открива разликите: острите скули, наследени от Аврелия, хлътналите й бузи, изтънчената уста. Цезар вече беше по-скоро зрял мъж. „Луций Корнелий, сине мой, защо трябваше да умираш?“ — помисли си Сула и избърса сълзите.

— За миг те сбърках с покойния си син — обясни на Цезар и потръпна.

— Бяхме първи братовчеди.

— Доколкото си спомням, ти твърдеше, че го харесваш.

— Така беше.

— Повече от малкия Марий, нали така каза?

— Точно така.

— И написа поема за него след смъртта му, но каза, че не била достатъчно добра, за да ми я покажеш.

— Наистина не беше.

Сула се отпусна на стола си. Ръцете му силно трепереха.

— Седни, момче, там, на светлото, за да те виждам по-добре. Зрението ми вече е отслабнало.

Възрастният мъж не откъсваше очи от малкия Цезар — божи дар, пратен от Юпитер.

— Какво ти каза вуйчо ти Гай Кота?

— Само това, че си искал да ме видиш, Луций Корнелий.

— Наричай ме Сула. Всички така ми казват.

— И мен всички ме наричат Цезар, дори майка ми.

— Ти си фламин Диалис.

Нещо проблесна в тези неприлично познати очи — защо ли толкова му напомняха за малкия Сула, който имаше много по-ярки и блестящи очи от Цезар? Сега в тях просветнаха искрици гняв. О, може би на болка? Не, Не болка, а гняв.

— Да, аз съм фламин Диалис — съгласи се Цезар.

— Онези, които те назначиха, бяха врагове на Рим.

— По времето, когато го направиха, не бяха.

— Така си е. — Сула взе тръстиковата писалка, обкована със злато, сетне я остави обратно на масата. — Ти си женен.

— Да.

— За дъщерята на Цина.

— Да.

— Бракът ви консумиран ли е?

— Не.

Сула се изправи, заобиколи масата и застана пред прозореца, широко отворен въпреки сковаващия студ. Цезар се усмихна при мисълта как би реагирала майка му — ето още един човек, който предпочита студа.

— Заех се с възстановяването на старата република — започна диктаторът, без да мести поглед от статуята на Сципион Африкански, която се издигаше на Форума. Заради хълма колоната и домът на Ахенобарб бяха на една височина. — Поради причини, които ти би трябвало да разбереш, реших да започна от религията. Ние изгубихме старите морални стойности, но трябва да се върнем към тях. Затова премахнах изборите за понтифекси и авгури, включително и за върховен понтифекс. Политиката и религия са твърде оплетени в съвременното римско общество, но аз ще се погрижа религията да не служи повече на политиката, когато би следвало да е обратното.

— Разбирам — обади се Цезар. — И все пак мисля, че върховният понтифекс трябва да бъде избиран.