Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Цезар въздъхна и се изправи. Трябваше да организира бягството си. А и да разговаря с Цинила, да й обясня как стоят нещата.

Прати Евтих да извика Луций Декумий и извика Бургунд при себе си.

Старият Гай Марий бе оставил роба Бургунд в наследство за племенника си Цезар; по онова време момчето подозираше, че това е последната гривна от веригата, която трябваше да върже завинаги ръцете на малкия жрец. Ако по една или друга причина той се отървеше от задълженията си към Юпитер, Бургунд трябваше да го убие. Но, разбира се, Цезар, който притежаваше чар, скоро направи едрия германец свой човек. За тази цел доста му помогна огромната робиня от галски произход Кардикса, която омота Бургунд в любовната си мрежа. Бургунд принадлежеше към племето на кимврите и беше само на осемнайсет, когато попадна в римски плен сред германския разгром при Верцела. Сега беше на трийсет и седем, докато Кардикса бе навършила четиридесет и пет. Една от шегите в семейството бяха догадките колко още деца ще успее да износи — дотук ги беше докарала до петото. Двамата получиха свободата си в деня, в който Цезар облече мъжка тога, но този чисто формален акт не промени нищо друго, освен гражданския им статут. Понастоящем двамата се смятаха за пълноправни римски граждани (макар естествено да бяха включени в списъците на триба Субурана, което означаваше, че гласът на Бургунд няма политическа тежест). Аврелия, която не беше щедра, но пък беше честна, винаги бе плащала прилична заплата на Кардикса, Бургунд също припечелваше добри пари от господарите. Понеже и двамата продължаваха да живеят в стария си дом, спестяванията им щяха един ден да отидат за децата.

— Но сега спестяванията трябва да отидат за теб, Цезаре — рече Бургунд с непоправимия си акцент. — На теб ти трябват.

Господарят му беше висок според римските разбирани шест стъпки и три пръста, но Бургунд стърчеше цяла педя над него и имаше два пъти по-широки рамене. Светлосивите му очи издаваха обичта… И уважението.

Цезар се усмихна на Бургунд и поклати глава.

— Благодаря за предложението, но майка ми ще се оправи. Ако не, тогава ще приема, но ще ти ги върна с лихва.

Луций Декумий се появи на вратата. Цезар побърза да приключи разговора с Бургунд.

— Събери багаж за двама ни, Бургунд. Топли дрехи, за себе си вземи и тояга. Аз ще взема меча на баща си. — Какво удоволствие изпита да изрече последното… Да бягаш от гнева на диктатора не беше чак толкова лошо изживяване.

— Знаех си, че този човек ще докара зло със себе си! — рече мрачно Луций Декумий, макар да не спомена за времето, когато Сула с един поглед можеше да го вцепени от страх. — Пратих момчетата да съберат пари. Не се тревожи, има достатъчно. — Декумий стрелна с поглед гърба на Бургунд. — Слушай, Цезаре, не можеш да тръгнеш в такава виелица в компанията на Бургунд! Тримата с момчетата ще дойдем да те придружим.

Цезар очакваше подобно предложение, но с един поглед разубеди приятеля си.

— Не, татенце, няма да мине. Много хора лесно ще привлекат вниманието.

— Ще привлечем вниманието? — зяпна удивен Луций Декумий. — Как няма да привлечеш вниманието с тази ходеща върлина до себе си? Най-добре го остави у дома, пък нека аз да дойда с теб. Никой не забелязва стария Луций Декумий, той знае как да се превърне в част от пейзажа.

— По римските улици, да — съгласи се Цезар и му се усмихна. — Но в страната на сабините, татенце, ще правиш впечатление. Двамата с Бургунд ще се оправим сами. А и като знам, че си тук да се грижиш за жените, ще съм спокоен.

Което си беше самата истина. Луций Декумий измърмори нещо, но се призна за победен.

— Откакто излезе законът с проскрибциите, някой трябва да пази жените. Леля Юлия и Муция Терция нямат друга опора, освен нас. Не мисля, че там горе, на Квиринала, някой ще им стори зло, всички в Рим обичат леля Юлия. Но Сула не я обича, затова ще трябва да я наглеждаш. Майка ми — вдигна Цезар рамене, — знаеш я каква е. А когато се отнася до Сула, от нея можеш да очакваш и неприятни изненади. Ако Сула реши покрай мен да обяви за враг и майка ми, тогава ти ще трябва да изведеш семейството ми извън града. — Младежът се усмихна. — Твърде много пари вложихме в Кардикса, та да оставим на държавата да се ползва от личната ми гвардия!

— Нищо няма да им се случи, Паунчето ми.

— Благодаря, татенце. — Той изведнъж се сети и за друго. — Ще те помоля да ни заемеш няколко мулета и да изведеш конете от конюшнята.

Това беше голямата тайна на Цезар — тайна, която споделяше само с Бургунд и Луций Декумий. Като фламин Диалис нямаше право да се докосва до кон, но от годините, когато старият Гай Марий го беше научил да язди, бе останала любовта му към конете — към усещането за бързина и мощ, когато животното под него хвърчи в бесен галоп. Цезар не беше богат човек — доходите от земите му край Бовила не трябваше да се пипат, — но разполагаше с известна сума пари, която си беше само негова и за която дори майка му не можеше да му държи сметка. Парите бяха част от бащиното наследство и му стигаха да задоволява свои капризи, без да се допитва до Аврелия. С тези пари Цезар си беше купил кон. Един доста специален кон.