Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Младежът бе намерил сили да се подчини на почти всички ограничения, които му налагаше жречеството. Единственото изключение беше тъкмо конят. Можеше да се задоволява с бедната храна, можеше да мечтае за меча на баща си, без да се докосва нито веднъж до желязната му дръжка… Но слабостта, на която не можа да устои беше огромната му любов към конете и ездата. Защо? Заради връзката между двете живи тела, която даваше такива великолепни плодове. Затова Цезар си беше купил красив дорест жребец, бърз като северния вятър, и го беше кръстил Буцефал, на името на легендарното животно на Александър Македонски. Жребецът беше голямата радост на живота му. Колкото пъти успеше Цезар да се измъкне незабелязано през Капенската порта, винаги Бургунд и Луций Декумий го чакаха отвън с Буцефал. Тогава той яздеше на воля по пътеките край Тибър, препускаше смело и безразсъдно, профучаваше като хала покрай тромавите волове, които търпеливо теглеха саловете нагоре по течението, и накрая, щом пътеката му омръзнеше, потегляше през полето, за да прескача заедно с Буцефал каменните огради. Мнозина знаеха кой е конят, никой не знаеше кой е ездачът, защото Цезар се обличаше като варварин от Галатия и винаги увиваше главата си с дебел персийски шал.

Тайните бягства придаваха на спокойния му живот онова чувство за опасност, което Цезар постоянно търсеше. За него беше забавно да разиграва цял Рим и да рискува собственото си положение на жрец. Той не само че не обиждаше по този начин Великия бог, но усещаше, че връзката им става още по-тясна и неразривна. Неговият далечен предшественик Еней беше дете на богинята на любовта Венера, а тя беше дете на Юпитер. Затова Юпитер го разбираше и му даваше своето мълчаливо съгласие, Юпитер знаеше, че непослушният му жрец носи и частица от неговата божествена същност. Във всичко останало Цезар безропотно следваше забраните и ограниченията. Цената за този компромис беше Буцефал — контактът с това вълшебно животно, което Цезар ценеше повече от всяка жена в Субура.

Малко след падането на нощта Цезар беше готов да замине. Луций Декумий и синовете му вече бяха пренесли с ръчна количка до Квириналската порта торбите със седемдесет и шестте хиляди сестерции, които Аврелия беше успяла да събере от наематели и приятели. Двамина от Братството на кръстопътя бяха отишли до конюшните на Ланатарийското поле, където Цезар криеше конете си, и ги изведоха покрай Сервиевите стени до определеното място.

— Иска ми се — каза Аврелия, без да издава притеснението си — да беше избрал по-незабележимо животно от този звяр.

На Цезар му стана толкова весело от забележката й, че възкликна:

— Не мога да повярвам! Майко, откога знаеш за Буцефал?

— Така ли го наричаш? — изсумтя презрително тя. — Синко, твоята мания за величие никак не подхожда на жреческото ти призвание. — В погледа й заблестяха лукави искрици. — Винаги съм знаела. Знам дори позорната цена, която си заплатил за него — петдесет хиляди сестерции! Ти си непоправим разсипник, Цезаре, и не разбирам откъде си наследил подобна черта. Със сигурност не и от мен.

Той я прегърна и я целуна.

— Е, майко, обещавам ти, че само на теб ще давам да ми водиш сметките. Но все ми се иска да знам откъде си разбрала за Буцефал.

— Имам доста източници на информация — усмихна се Аврелия. — Ненапразно прекарах двайсет и три години в Субура. — Усмивката й угасна и тя го изгледа изпитателно. — Още не си се видял с малката Цинила, а тя е много притеснена. Разбрала е, че нещо не е наред.

Цезар въздъхна.

— Какво да й кажа, майко? Или по-точно, колко от всичко да й кажа?

— Кажи й цялата истина, Цезаре. Тя е вече на дванайсет.

Цинила се беше нанесла в някогашната стая на слугинята Кардикса — точно под стълбите, които водеха до горните етажи на голямата сграда, от страната на Вик Патриций. Самата Кардикса, заедно с Бургунд и многобройната им челяд, заемаше ново жилище, което лично Цезар се бе погрижил да проектира и иззида над помещенията за прислугата, откъм страната на двора.

Цезар почука на вратата, влезе и завари жена си над стана. Беше се заела с някаква сива, затова пък доста дебела вълнена дреха, която щеше да бъде част от задължителното й облекло на фламиника Диалис. Като видя жалкия парцал, който се очакваше жена му да носи цял живот, нещо го жегна.

— Не е честно! — извика той, грабна момиченцето в ръце и като седна на леглото му, нежно го взе в скута си.

Цезар намираше жена си за голяма хубавица, нищо че сам беше твърде млад, за да оценява девическата красота. Тъй като бе израснал в средата на високи, руси създания като сестрите си, нисичката, леко закръглена и мургава Цинила стопляше сърцето му. Чувствата, които изпитваше към нея, бяха доста объркани, понеже тя беше прекарала в дома му цели пет години и той беше свикнал да гледа на нея като на малка сестра, колкото и да си повтаряше, че е негова съпруга и че един ден с позволението на Аврелия ще я отведе в леглото си.