Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Преторът-пелтек Квинт Антоний Балб — който не беше роднина на покойния цензор Марк Антоний — имаше нелеката задача да сече новите пари и да подрежда и изчиства старите. Колкото и голямо светотатство да бяха извършили консулите, резултатите бяха зашеметяващи. Карбон спокойно можеше да остави Рим на младия си колега и да се оттегли в далечния Аримин.

Въпреки че в двата лагера не си даваха сметка за това, и Сула, и Карбон постъпваха по сходен начин — новата гражданска война не биваше да разори Италия, всяка хапка от войнишката дажба трябваше да бъде заплатена на производителя. Докато военните действия продължаваха, издръжката на войските трябваше да се заплаща с пари. Съюзническата война бе довела цялата страна почти до разорението; полуостровът нямаше да оцелее, ако само няколко години по-късно същите грабежи се повтореха. Това съзнаваха и Сула, и Карбон.

Двамата също така си даваха сметка, че конфликтът помежду им не се основава на някакви благородни начинания — в очите на обикновените люде сегашната гражданска война нямаше за основа онова непримиримо, но оправдано противоречие между Рим и неговите съюзници, което бе довело до предишните кръвопролития. Тогава ставаше дума за война между италийските народи, които искаха да основат независима държава, и Рим, който искаше съседите му да бъдат държани в подчинение. Защо обаче се налагаше римляните отново да воюват? Защото гражданите се бяха разделили на два лагера и един от тях искаше да вземе цялата власт за себе си. Ставаше дума за личен конфликт между две амбициозни натури — Сула и Карбон — и колкото и да се стараеха двамата да облекат действията си в политическа пропаганда, не можеха да скрият този елементарен факт. Обикновените хора в Рим и Италия не бяха глупаци. Затова нямаше да допуснат доброволно земите им да бъдат опустошавани и благосъстоянието на държавата да бъда застрашено само защото двамата римски аристократи не се харесват.

Сула беше взел пари на заем от своите си войници, Карбон не се беше посвенил да поиска от боговете. И двамата пълководци с ужас си мислеха за това как при евентуална победа ще им се наложи да изплащат дълговете си.

Но младият Марий нехаеше. Като син на баснословно богат човек той никога не бе познал истинската стойност на парите, независимо дали ги харчеше за собствено удоволствие или заради легионите, които командваше. Ако старият Гай Марий бе разисквал навремето финансовата страна на военното дело, то това беше пред малкия Цезар, който се бе грижил за него, докато Марий се възстановяваше от втория си удар. Със сина си той рядко бе разговарял за сериозни неща. Защото по времето, когато му беше нужен помощник и довереник, малкият Марий вече бе твърде голям и повече го интересуваше градският живот, отколкото съжителството с остарелия баща. Цезар — девет години по-малък от братовчед си — много по-лесно свикна с мисълта да прекарва времето си с болния Марий. Освен това Цезар знаеше да слуша и бе научил твърде много неща, които се оказаха безполезни, щом му надянаха фламинските одежди.

Когато в началото на март времето започна да се стопля, Марий и военният му щаб напуснаха Рим и се настана лагер близо до градчето Ад Пикта, намиращо се на Лабикановия път — малко разклонение, което заобикаляше Албанската планина и се вливаше повторно в Латинския път при град Сакрипорт. Там, на алувиалната равнина, която се бе образувала край реката, осемте легиона доброволци от Етрурия и Умбрия бяха прекарали цялата зима на лагер, следвайки възможно най-тежкия и изморителен режим, който позволяваха студовете. Центуриони бяха все стари ветерани от Мариевата армия, които знаеха да тренират новобранци, но при пристигането на младия консул в лагера войските все още нямаха опит. Марий Младши изобщо не се безпокоеше от това. Той живееше с мисълта, че всеки римски войник, пък бил той новобранец, ще се сражава за него, както опитният ветеран би се сражавал за баща му. Това му даваше сила смело да посрещне настъпващия Сула.

В лагера му се намираха хора, които много по-добре от Марий разбираха тежестта на задачата, но никой така и не се постара да предупреди своя млад началник. Ако ги запиташе човек защо, офицерите навярно биха отговорили, че младият Марий просто е неспособен да възприеме истината. Той не беше дошъл, за да командва, а да им служи вместо талисман — малка и скъпоценна вещ, която трябваше да бъде пазена далеч от всякаква опасност.