Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

— Не се надявай да откриеш у младия Марий Сципион Африкански — предупреди го Брут. — Сципион никога не би убил началника си в гръб, както това стори Марий.

Карбон се засмя:

— Ако не друго, то поне Цина извади тогава късмет Старият Марий го затрупа с пари, само и само да не повдига обвинение в убийство.

— Да — продължи Брут с най-сериозен тон. — Но нека случаят ти служи за обица на ухото. Като твой колега младият Марий може да ти създаде и проблеми.

— Да не му показвам гърба си, това ли ме съветваш?

— Да не му даваш да командва твоите легиони. Нека първо докаже, че го бива за пълководец.

След което столовете на двамата изскърцаха. Сервилия се изправи и хукна към затоплената си стая, където младото момиче, което переше пелените на малкия Брут, бе използвало възможността да го вземе в скута си.

Сервилия изпадна в ярост. Вдигна ръка и я стовари с такава сила върху лицето на момичето, че опрялата се на люлката робиня залитна и изпусна детето. Малкият Брут щеше да тупне на пода, ако майка му не го беше грабнала. След което го притисна към гърдите си и подгони слугинята.

— Още утре ще те продам! — крещеше Сервилия из колонадата, която обикаляше вътрешния двор с градината. Но внезапно извика: — Дите! Дите!

Слугата, чието пълно име беше Епафродит, но господарите за по-кратко го наричаха Дит, притича незабавно.

— Да, господарке?

— Това момиче — галката, която прати да пере дрешките на Бебе… Искам да я нашибаш с камшик и да я продадеш като лоша робиня.

Той я зяпна.

— Но, господарке, тя е прекрасна робиня! Не само, че пере добре, но е напълно отдадена на Бебе.

Сервилия го удари, след което започна да го ругае:

— Слушай какво ти говоря, тлъста, угоена гръцка свиньо! Когато ти заповядам нещо, ще се подчиняваш, без да възразяваш! Само да посмееш да хленчиш пред Марк Юний ще съжаляваш, задето си се родил. Сега отведи момичето в стаята си и ме изчакай. Знам, че я харесваш, затова ако не те наблюдавам, няма да я набиеш, както трябва.

На лицето му се бяха отпечатали пръстите й, но не толкова шамарът, колкото последните й думи накараха Епафродит да занемее. Щом господарката му млъкна, гъркът веднага хукна да изпълнява заповедта.

Сервилия не повика друга робиня; вместо това уви бебето в дебел вълнен шал и го взе със себе си в стаята на слугата. Момичето бе вързано и със сълзи на очи Епафродит започна да го налага под каменния поглед на господарката. От ударите на камшика кожата на робинята почервеня и пръски кръв започнаха да хвърчат. Побелелият от падащия сняг двор ехтеше от писъците на момичето, като дори снежинките не можеха да скрият грозната сцена. Никой обаче не посмя да се обади, дори господарят, който, както предполагаше Сервилия, беше излязъл заедно с Карбон, за да посетят младия Марий.

Най-накрая тя кимна и ръката на иконома безпомощно се отпусна. Господарката стана от мястото си да огледа отблизо как си е свършил работата.

— Добре! — заключи тя доволно. — Няма смисъл да я продаваме, никой не би дал и сестерция за нея. Разпъни я на кръст. Ей тук, в градината. Нека ви служи за назидание. Няма да й строшиш краката! Нека умира бавно.

След което Сервилия се отправи към покоите си. Там разсъблече малкия Брут и му смени ленените пелени. Взе го в скута си и започна да му се любува. От време на време го целуваше и му нареждаше важни, наставнически слова.

Двамата бяха красива гледка — малкото мургавичко детенце в скута на дребната си мургава майка. Сервилия беше красива жена със стегнато, добре оформено тяло и дребно, издължено лице с тънки устни и тежки клепачи, които сякаш криеха милион тайни. За разлика от майка си детето не беше хубаво. С грозновато лице и безизразен поглед, то минаваше за „добро бебе“, защото не плачеше и не пречеше на околните.

Така ги и завари Брут, след като се върна от гостуването си у младия Марий. Без да каже дума, изслуша разказа за небрежната робиня и смъртното й наказание. Той никога не се беше месил в отношенията на жена си с прислугата (едно беше сигурно, откакто беше женен за Сервилия домът му беше много по-добре поддържан), затова не посмя да отмени присъдата на момичето. Когато малко по-късно извика слугата при себе си, дори не спомена за побелялата човешка фигура в двора.

— Цезаре! Къде си, Цезаре?

Младежът излезе бос от някогашния кабинет на баща си. Беше облечен само по туника и изглеждаше изнервен, защото майка му беше прекъснала заниманията му.

Навлякла няколко ката дебели вълнени дрехи, тя се грижеше много повече за телесното му състояние, отколкото за духа му.