Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Семейството му вече се бе събрало в приемната и се готвеше да тръгне из студените улици на Субура. Отсъстваше единствено единайсетгодишната му съпруга Цинила, която все още бе смятана за твърде малка, за да участва в родовите съвещания. Но и тя бе дошла да ги изпрати — единствената дребна и тъмнокоса представителка на дома. Когато Цезар се появи на вратата, погледът на черните й като въглен очи веднага се стрелна към него. Той обожаваше съпругата си, затова отиде първо при нея, вдигна я и я целуна по бузата. Вдиша дълбоко, за да се наслади на детския й дъх, все едно не му беше жена, а малкото му дете.

— Все така обречена да си стоиш вкъщи! — целуна я Цезар втори път.

— Някой ден ще порасна — усмихна му се Цинила и на бузите й се появиха трапчинки.

— Разбира се, че ще пораснеш! И тогава ще бъдещ по-важна дори от майка ми, защото ти ще си стопанката на дома — остави той детето на земята, погали го по гъстите черни коси и намигна на Аврелия.

— Няма да бъда стопанка на този дом — напомни му тържествено Цинила. — Ще бъда фламиника Диалис и ще се грижа за Държавния дом.

— Вярно — съгласи се Цезар. — Как можах да забравя?!

След което излезе навън под сипещия се сняг и пое покрай малките дюкянчета, подслонили се в голямата, многоетажна сграда, собственост на Аврелия. Трябваше да отиде до ъгъла, където имаше малка триъгълна постройка. На пръв поглед приличаше на кръчма, но не беше: вътре се помещаваше Колегията на братята от кръстопътя. Въпросните братя се грижеха за всичко, материално и духовно, във връзка с кръстовището, най-вече за високия като кула олтар в чест на Ларите и големия фонтан, чиито водни струи бяха замръзнали на огромни синкави блокчета.

Луций Декумий седеше на обичайното си място зад масата в далечния ляв ъгъл на просторното и чисто заведение. Напоследък косите му бяха посивели, но по лицето му все още нямаше нито една бръчка. Наскоро Декумий бе въвел двамата си синове в Братството и сега ги запознаваше със задълженията им. Двамата седяха от двете му страни подобно на лъвовете пред статуята на Великата богиня — тържествени, с прибрани нокти, светлокоси, дългокоси, със светли очи. Не че Луций Декумий можеше да мине за въплъщение на богинята! Той си беше все така дребен и незабележим; синовете му приличаха много повече на майка си — едра жена от келтски произход, родом от италийския североизток. Ако човек не го познаваше, никога не би предположил какъв е в действителност: смел, аморален тип, способен да се измъква от всякакви ситуации, високоинтелигентен и предан на приятелите си.

Тримата Декумий посрещнаха с усмивка младия Цезар, но само старият Луций Декумий стана от мястото си да го посрещне. Провирайки се между масите и столовете, той застана пред Цезар, надигна се на пръсти и го целуна с нежност, каквато не таеше дори за родните си синове. Отнасяше се бащински към младежа.

— Момчето ми! — зарадва се той и пое ръката на Цезар.

— Здрасти, татенце — усмихна му се младежът, вдигна ръката на Декумий и допря хладното си лице до пръстите му.

— Да не би пак да си мел къщата на някой покойник? — попита Луций Декумий, имайки предвид жреческите му одежди. — Намерили хората в какво гадно време да умират! Ще пийнеш ли винце да се сгрееш?

Цезар се намръщи в лека погнуса. Така и не беше свикнал с виното.

— Нямам време, татенце. Дошъл съм да вземе със себе си неколцина от братята. Трябва да отведа майка си и сестрите си в дома на Гай Марий, а майка ми все още не вярва, че мога сам да се справя.

— И е напълно права — просветнаха игриви искрици в очите на Луций Декумий. Кимна към двамата си синове, които веднага станаха от масата. — Обличайте се, младежи! Ще водим дамите в дома на Гай Марий.

Луций Декумий Младши и Марк Декумий не се сърдеха на баща си, че има слабост към Гай Юлий Цезар. Двамата кимнаха и дружески потупаха Цезар, докато се разминаваха.

— Ти няма нужда да се разкарваш, татенце — опита се да го спре Цезар. — Стой си на топло край огнището.

Но той не го послуша.

— Къде е загубеният Бургунд? — попита Декумий, докато излизаха.

Цезар се засмя.

— Отсъства. Пратихме ги двамата с Кардикса в Бовила. Жената късно роди, но оттогава не е престанала да се плоди. Откакто се харесаха с Бургунд, всяка година има бебенце. Вече чакаме четвъртото.

— Така поне ще си имаш лична охрана, когато станеш консул.

Цезар потръпна, но не от студ, а от яд.

— Аз консул няма да стана — напомни той на Декумий, но след това се изправи и реши да се пошегува: — Майка ми постоянно натяква как сме отглеждали семейство титани. Като ги знам колко ядат, не се и съмнявам.