Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Аврелия стана от мястото си.

— Придружават ме Бургунд и Луций Декумий с двамата си синове. Но ако наистина можеш да ми отделиш войници, ще ти бъда благодарна. Нима не се очаква в скоро време битка със Сципион Азиаген?

Колко тъжно, че вече никога нямаше да види някогашната му чаровна усмивка!

— С тоя идиот? Не, не мисля, че ще се стигне до битка изобщо. — Сула беше застанал до вратата и дори леко я избута пред себе си. — Сега върви, Аврелия. И не ме очаквай повече на гости в Рим.

Тя тръгна към своите спътници, докато Сула даваше нареждания на Месала Руф. Само след секунди, струваше й се, всички вече бяха тръгнали отново по широката алея към отсрещния изход на огромния лагер.

По погледа в очите й всички бяха разбрали, че не бива да задават въпроси. Аврелия искаше да прекара последните часове от пътуването си сама с мислите си.

„Винаги съм го харесвала, нищо че се превърна в наш враг. Дори и да не е добър човек. Съпругът ми беше добър човек, винаги съм го обичала и съм му била вярна както с тялото, така и със сърцето си. И все пак, едва сега разбрах, била съм отдала частица от себе си на Луций Корнелий Сула. Онази същата частица, която мъжът ми никога не пожела за себе си, с която не би знаел какво стори, ако бе я притежавал. Двамата с Луций Корнелий сме се целунали един-единствен път. Но спомените ми за този миг са колкото мрачни и нерадостни, толкова красиви и прекрасни. Бях като затънала в тинестите води на своята страст. Но успях да се изтръгна навреме. И все пак, богове, какво ми костваше това! Чувствах се като победител от сражение, но може би изгубих войната…“

„Всеки път, щом Сула нахлуеше в моя малък, уютен свят, сякаш внасяше със себе си стихията на живота. Може да е бил Аполон, но беше и Еол, защото знаеше как да командва теченията на духа ми, знаеше как да изтръгва от душата ми мелодии, каквито съпругът ми никога не беше и чувал… О, мъката ми е по-дълбока, отколкото от смърт или последно сбогуване! Видях с очите си разбити мечтите не само на Сула, но и моите. И той, бедният Луций Корнелий, го знае не по-зле от мен. Каква смелост! Много други на негово място отдавна да са посегнали на живота си. Представям си какво страдание изпитва! И защо ли мисля за него? Та не съм ли аз обикновена, практична, стъпила здраво на земята жена? Успях да уредя живота си, да изпитвам наслада от дните си. Едва сега разбирам, че част от мен винаги му е принадлежала. Същата онази част, която при други обстоятелства би искала да отлетя да се издигна над земята, да погледна на света като на нещо жалко и незначително. Не, не съжалявам, че останах на земята, никога не съм съжалявала, няма и да съжалявам занапред. Харесвам се такава, каквато съм. Двамата с него не бихме имали и минута покой. Но ще плача за него! Ще лея кървави сълзи!“

И понеже Аврелия яздеше мулето си начело на малката колона, заедно с римските офицери, никой от спътниците й не видя сълзите й; както и никой не беше видял обезобразеното лице на Луций Корнелий Сула.

Писмото, с което Гай Норбан изразяваше несъгласие с решенията на колегата си Сципион Азиаген, не помогна Сципион да избегне катастрофата; но никой не бе по-изненадан от него самия, когато един ден заповяда на войните си да нападнат, а те отказаха да му се подчиняват. Осемте легиона масово минаха на страната на Сула.

Всъщност Сципион Азиаген беше невъзмутим човек. Когато Сула му отне знаците на консулската власт и го отпрати под стража, той все още не усещаше в какво положение беше поставил Рим. Спокойно, дори с известно самодоволство, се запъти за Етрурия и започна да набира нова армия сред огромния брой местни клиенти на покойния Гай Марий. Гай Марий може и да е умрял, но споменът за него скоро нямаше да угасне. Докато хора като Сципион Азиаген идваха и заминаваха.

— Той дори не си даде сметка, че нарушава нашето тържествено примирие — смая се от поведението му Сула. — Знаех, че в рода на Сципионите нещата вървят на зле, но този тук… Той изобщо няма право да носи името Корнелий. Ако превзема Рим, ще заповядам да го екзекутират.

— Трябваше да го екзекутираш, докато ти беше в ръцете — напомни му Прасчо. — Така си остави едно главоболие в повече.

— Напротив, той е човекът, който ще усмири Етрурия вместо мен — възрази му Сула. — По-добре змията насреща ти да е с една глава, Прасчо, отколкото с няколко.

Още една мъдра фраза, усмихна се Метел Пий.

— Каква чудесна метафора!

Месецът беше квинктил(юли), до края на лятото имаше много време, но Сула не пожела да се заеме, с каквото и да е. След заминаването на Сципион той заповяда двата лагера да бъдат обединени в един, след което центурионите му започнаха да обучават младите и неопитни, на които доскоро бе разчитал Гней Папирий Карбон. Страхът от Ветераните на Сула бе въздействал много по-силно върху душите им, отколкото тъй нареченото „побратимяване“. Само за няколко дни контакт в плувния басейн младоците бяха открили, че хората срещу тях не им приличат с нищо: Сула командваше опитни воини, свикнали на всякакви несгоди зрели мъже. Във всеки случай хора, с които едни новобранци не биха желали да си имат неприятности. Дезертьорството им се беше сторило по-доброто решение.