Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Като че ли думите й звучаха непринудена, казваше си Аврелия. Трябваше да го успокои.

Но тъй като на Сула нищо не можеше да убегне, той каза направо.

— Май здравата те изплаших.

Този път Аврелия беше откровена:

— В известен смисъл. Най-вече с тая перука. Предполагам, че косата ти е опадала.

— Заедно със зъбите — оголи той венци като маймуна.

— Ще се случи на всички ни, ако поживеем достатъчно.

— И все пак не ти се иска да ме целунеш както преди няколко години?

Тя наклони глава и се усмихна.

— Не ми се е искало да те целувам и тогава, макар да ми хареса. Твърде много, за да спя спокойно след това. Колко омраза се четеше в очите ти тогава!

— А ти какво очакваше? Ти се подигра с мен. Не обичам жените да се подиграват с мен.

— И това си спомням!

— Аз пък си спомням гроздето.

— И аз.

Сула си пое дълбоко дъх и притвори очи.

— Искам да заплача.

— Радвам се, че не можеш, приятелю — увери го нежно Аврелия.

— Ти тогава плака.

— Да, но не бих се разплакала сега. Все едно да ми е мъчно за някакво си отражение, което е отплавало заедно с водите на реката. Имам те пред себе си, това ми е достатъчно да бъда щастлива.

Най-накрая той се надигна от стола си. Беше като грохнал старец.

— Да ти предложа чаша вино?

— С удоволствие.

Аврелия забеляза, че той налива от две различни кани.

— Няма да ти хареса пикнята, която ми се налага да пия напоследък. По-горчива е дори от тона ми.

— И аз съм горчива, да не мислиш. Но няма да настоявам: доверявам се на твоя вкус. — Тя пое металната чаша, която Сула й подаде, и на лицето й се изписа блаженство. — Благодаря. Много е хубаво. Доста време прекарахме по пътищата в търсене на Квинт Педий.

— А за какво служи съпругът ти, щом ти трябва да се занимаваш с това? Пак ли е някъде надалеч? — разположи се по-удобно той.

Блясъкът в очите й помръкна.

— Вече две години, откакто съм вдовица, Луций Корнелий.

Това явно го изненада.

— Гай Юлий е починал? Та той беше здрав като младо момче! Да не е загинал в битка?

— Не. Просто умря… Ей така, изведнъж.

— А ето ме мен, хиляда години по-стар от Гай Юлий. И все така вкопчен в живота — горчиво изрече.

— Да, но ти си бил винаги печелившият кон, докато съпругът ми беше твърде обикновен. Добър човек, беше ми приятно да съм негова жена. Но никога не е бил за мен мъжът, когото ще искам винаги до себе си.

— Предполагам, че и той така е мислил за теб. Ако беше жив и превземех Рим, навярно би заел страната на Карбон.

— Навремето беше с Цина заради Гай Марий. Но Карбон? Не знам. — Тя побърза да смени темата. Вече беше свикнала с новия вид на Сула, някогашния Аполон. — А твоята жена добре ли е, Луций Корнелий?

— Поне доскоро беше. Оставих я в Атина. Миналата година ми роди близнаци: момче и момиче. — Сула се засмя. — Страхува се, че като пораснат, ще приличат на чичо й Прасето.

— Горките! Но децата са хубаво нещо. Сещаш ли се понякога за другите близнаци, онези, които ти роди германката? Вече са станали мъже.

— Двама млади херуски! Готови да секат скалпове и да пържат римляни на бавен огън.

Всичко идваше на мястото си. Той изглеждаше успокоен, по-уверен в себе си. Аврелия често се бе замисляла какви ли нещастия крие съдбата за нейния Луций Корнелий, но че ще изгуби физическата си хубост, никога не й беше минавало през ума. И все пак си беше останал Сула . Жена му, мислеше си Аврелия, навярно го обичаше все така горещо, както и когато изглеждаше като Аполон.

Поговориха си известно време. Сула, забеляза Аврелия, най-често се спираше на своето протеже Лукул, а тя както той на свой ред установи, обожаваше да хвали единствения си син, когото наричаше просто Цезар.

— Доколкото си спомням, малкият Цезар беше ученолюбиво дете. Ролята му на Фламен Диалис би трябвало да му допадне — подхвърли Сула.

Аврелия се поколеба, но накрая предпочете да послъже:

— Полага големи усилия да бъде добър жрец, Луций Корнелий.

Сула се намръщи и отмести поглед към близкия прозорец.

— Слънцето скоро ще залезе, тук вече не се виждаме. Време е да тръгвате. Ще наредя на неколцина от кадетите да ви придружат — земите на Квинт Педий не са далеч от лагера. Можеш да кажеш на дъщеря си, че ще е глупачка да остане. Хората ми не са лешояди, жадни за мърша, но ако е красива както останалите Юлий, ще бъде прекалено голямо изкушение за войниците ми. Все пак не мога да им забраня да пият вино, докато чакат. Ще я отведеш веднага в Рим. Вдругиден ще ти осигуря въоръжена охрана до Ферентин. Така ще бъдете в безопасност и от моята армия, и от противниковата.