Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Серторий понечи да я предупреди за промяната у Сула, но предпочете да замълчи. В крайна сметка не го беше виждал с очите си, знаеше за болестта му само от слухове. Беше сигурен, че тя ще предпочете сама да се увери кое е истина и кое — не.

Когато ръбът на дървените палисади се открои на фона на близките хълмове, Квинт Серторий тържествено се сбогува с Аврелия, която му се падаше далечна роднина, и пришпори коня си.

Полето беше прорязано от нов път, прокаран от краката на легионерите и десетките коли с провизии, които бяха снабдявали лагера. Нямаше да се изгубят отново.

— Сигурно сме минали покрай него — ядоса се Луций Декумий. — Не сме го видели заради тебе, Бургунде!

— Стига, стига — прекъсна го Аврелия. — Дотегна ми да се карате!

Това сложи точка на разговорите. Час по-късно пътниците спряха пред портата на лагера и Луций Декумий поиска да види главнокомандващия. Пуснаха ги и Аврелия изведнъж попадна в съвсем непознат свят. За пръв път й се случваше да влезе във военен лагер. Докато минаваше по централната алея, която водеше право към малкия изход от обратната страна на лагера, мнозина легионери я проследиха с жадните си погледи. Аврелия се смая от площта, на която бе разположен лагерът: може би пет километра от единия до другия край.

По средата се издигаше малка изкуствена могила, а върху нея — голямата каменна сграда, в която живееше военачалникът. Голямото червено знаме на покрива беше знак, че пълководецът е в квартирата си. Офицерът, който беше дежурен на масата пред входа, подскочи от изненада, щом видя, че на посещение при началника му идва не мъж, а жена. Луций Декумий, двамата му синове, Бургунд, Кардикса и другата робиня останаха при конете, господарката Аврелия се запъти към офицера и стражите на вратата.

Гостенката беше навлечена с дебели вълнени дрехи, затова младият Марк Валерий Месала Руф успя да различи единствено лицето й. Но и това беше напълно достатъчно, каза си мислено той. Жената беше на възрастта на майка му, но беше красива! Пък и Троянската Елена също не е била млада. Годините не бяха отнели от очарованието на Аврелия; щом излезеше от дома си, мъжете по улицата се обръщаха след нея.

— Ако обичате, бих желала да говоря с Луций Корнелий Сула.

Месала Руф не само не я попита за името, но дори не се сети да предупреди началника си; просто кимна на посетителката и й махна с ръка да влиза. Аврелия му се усмихна и го подмина.

Капаците на прозорците бяха широко отворени, но въпреки това вътрешността на къщата тънеше в сянка. Особено мрачен беше далечният ъгъл на помещението, където някакъв мъж пишеше на светлината на маслена лампа.

— Луций Корнелий? — попита Аврелия. Нямаше как да не я познае по гласа.

И тогава нещо се случи. Приведените рамене на мъжа насреща се свиха, все едно очакваха да се стовари тежък удар върху тях; ръцете му изпуснаха писалката и свитъка. Но мъжът така и не помръдна, останал с гръб към нея.

Аврелия направи няколко крачки напред.

— Луций Корнелий?

Отново никаква реакция. Очите й обаче свикнаха с тъмнината и забелязаха червената коса, която нямаше как да принадлежи на Луций Корнелий Сула. Малки и жалки рижави къдрички.

Най-накрая човекът се извъртя към нея и тя можа да го познае само защото очите насреща й принадлежаха на същия онзи Луций Корнелий Сула, когото беше познавала навремето. Да, това бяха неговите очи…

Богове, как бе могла да му скрои подобен номер? Но не знаеше! Ако знаеше, с обсадна машина да я бяха докарали, пак нямаше да влезе! Какво ли изразяваше в този миг лицето й? Какво четеше той в очите й?

— Луций Корнелий, колко се радвам да те видя — намери тя подходящия тон, направи още няколко крачки, застана пред него и го целуна по сбръчканите, обезобразени от раните бузи. След което седна на сгъваемия стол до масата, прибра ръце в скута си и му се усмихна някак отнесено, все едно не беше сигурна къде се намира.

— Имах намерение никога повече да не те виждам, Аврелия — посрещна я Сула, без да сваля поглед от лицето й. — Не можа ли поне да изчакаш да вляза в Рим? Ето, че това отклонение от нашите навици ме сварва неподготвен.

— Рим, изглежда, не е готов да те посрещне с разтворени обятия. Иначе защо ти е цялата тази армия? А може би съм имала предчувствие, че този път изобщо няма да ме навестиш. Но не, скъпи Луций Корнелий, не се безпокой, попаднах при теб по съвсем други причини. Загубих се.

— Загубила си се?

— Да, опитвам се да намеря дома на Квинт Педий. Глупавата ми дъщеря отказва да се прибере в Рим и Квинт Педий — нейният втори съпруг, няма откъде да знаеш — не иска около жена му да се навъртат две армии едновременно.