Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— В името на Сула имаш предвид — засмя се Цезар. — Имах невероятен късмет. Така избягах от капана на Гай Марий, при това с активното съдействие на Сула, и се спасих от жречеството.

— Като засегнахме въпроса за женитбите, ти познаваш ли Марк Тулий Цицерон? — попита Атик.

— Не. Но съм чувал за него, разбира се.

— Бихте могли да си допаднете, но всъщност не го вярвам — замисли се Атик. — Цицерон е доста чувствителен по въпроса за интелекта и не обича съперници. А ти май го превъзхождаш по интелигентност.

— И какво общо има това със сватбите?

— Току-що му намерих съпруга.

— Чудесно — отбеляза Цезар.

— Теренния. Заварената сестра на Варон Лукул.

— Ужасна жена, доколкото съм чувал.

— Така е. Но от висшето общество, за което Цицерон само би могъл да мечтае.

Цезар вече взе решение: ще си заминава. Щом като с домакина си нямаха за какво повече да си говорят, нямаше смисъл да остава повече. На какво се дължеше това, Цезар много добре знаеше. Доколкото можеше да прецени богатия си събеседник, който доброволно се беше отдал на изгнание, то той предпочиташе млади момченца. Откъдето идваше и резервираното отношение към Цезар. Ако не беше тази бариера, между двамата можеше да възникне дълбоко и трайно приятелство.

От Атина Цезар пое на север по римския път, който свързваше Атика с Беотия, Тесалия и прохода Темпе. В далечината, встрани от пътя се издигаше планината Олимп и Цезар мислено отдаде почит на Зевс и другите богове. От пристанището Дион групата се качи отново на кораб и от остров на остров доплава до Хелеспонта. Оттам до Никомидия по суша бяха три дни път.

В царския дворец Цезар беше посрещнат с безумна радост. Царят и царицата вече не вярваха, че любимият им римлянин ще дойде пак при тях, особено след като научиха, че младият Цезар е заминал от Митилена направо за Рим, заедно с Терм и Лукул. Най-въодушевено от всички обаче беше кучето Сула. То обиколи с възторжен лай целия дворец, скачаше върху Цезар, тичаше при царя и царицата да им напомни кой им е дошъл на гости, след това пак се връщаше да лиже ръцете и лицето на Цезар.

— Той почти ще проговори — каза Цезар, когато Сула най-после му позволи да седне и е тихо ръмжене се настани в скута му. Той го погали. — Сула, старче, никога не съм си представял, че толкова ще се радвам да ти видя грозната муцуна!

Собствените му родители, размишляваше същата вечер Цезар, излегнал се с дрехите на кревата, винаги са били крайно резервирани и към него и помежду си. Баща му не се задържаше вкъщи, но дори когато се прибираше, повечето време водеше някаква мълчалива война с жена си, вместо да установи по-топли отношения с децата си; майка му пък, със своята мания да бъде винаги справедлива, строга и критична, правеше невъзможен всеки по-близък контакт. Може би, разсъждаваше Цезар сега, на това се дължеше необяснимото, но очевидно отрицателно отношение на баща му към Аврелия — на нейната неспособност да установи физическа близост, с когото и да е. Това, което младежът все още не можеше да възприеме, беше пълното разочарование на баща му, че съпругата му даваше под наем жилищната сграда, която притежаваше. За него това беше абсолютно недопустимо за една римска аристократка. Разбира се, нито Цезар, нито сестрите му си спомняха Аврелия друга, освен хазяйка на голяма жилищна сграда. Те не можеха да проумеят колко чуждо изглежда подобно поведение в очите на баща им, израснал в съвсем различна среда. Единственото, с което можеха да си обяснят отношенията между своите родители, беше това, което като малки деца вълнуваше тях — прегръдките и целувките. Как можеха те да знаят колко сладки и приятни бяха нощите, които майка им и баща им прекарваха заедно в стаята си? Когато у дома научиха ужасната новина за смъртта на Гай Юлий Цезар — дошла заедно с урната с прахта му, — първата реакция на Цезар бе да прегърне майка си и да я успокои. Но тя се беше отдръпнала и със строгия си тон му беше напомнила да не забравя кой е. Подобни думи все още можеха да го засегнат — до деня, когато Цезар най-сетне не свикна с онази резервираност, която му бяха налагали от самото рождение. Оттогава той престана да очаква друго отношение от страна на майка си.

Може би, мислеше си сега Цезар, това беше просто поредният знак за една закономерност, която той отдавна беше забелязал — децата винаги искаха от родителите си това, което те не желаят или не могат да им дадат. Майка му беше безценно съкровище, Цезар най-добре от всички го знаеше, също както знаеше колко много я обича. И колко много неща дължи на нея, задето цял живот му беше показвала грешките и слабостите… Да не говорим и за безценните съвети, които му даваше не толкова като майка, по-скоро като приятелка.