Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

Цезар харесваше Атина. Той не търсеше гостоприемството на знатни големци и се задоволяваше да преспива в обикновени крайпътни заведения или дори под открито небе. Затова и в Атина си беше намерил приятна странноприемница от източната страна на Акропола, когато го застигна неочаквана покана от името на Тит Помпоний Атик. Цезар, разбира се, не го познаваше лично, но подобно на всички свои съграждани и той знаеше за славния финансов крах, който Атик и Крас бяха претърпели няколко години по-рано, още преди смъртта на Гай Марий.

— Настоявам да ми погостуваш — заяви свикналият на любезности Помпоний. Въпреки големите си грешки в миналото, той се оказваше познавач на човешките характери. Само един поглед му беше достатъчен да се увери, че нещата, които се говореха за Цезар, бяха верни: този младеж някога щеше да има голямо влияние.

— Много си щедър, Тит Помпоний — усмихна се широко Цезар. — И все пак, предпочитам да си стоя в кръчмата, така съм по-независим.

— Независимостта в Атина се изразява в развалена храна и мръсни чаршафи — възрази той.

Това бе достатъчно да промени решението на Цезар.

— Благодаря. Ще дойда. Спътниците ми не са много — двама клиенти и четирима роби. Ако имаш място и за тях…

— Има достатъчно място.

И така всичко беше уредено. Атик предлагаше обилни вечери и туристически екскурзии; Цезар се увери, че с помощта на домакина му Атина разкриваше много по-бързо тайните си, отколкото би се надявал иначе. Двамата тичаха по Маратонското поле, отидоха до Коринт, до Тива, разгледаха блатистите брегове на Орхоменското езеро, където Сула беше спечелил две решителни сражения срещу Митридат, проучиха пътеките, по които Катон Цензор беше минал, за да заобиколи врага при Термопилите… А врагът беше минал, за да заобиколи позициите на Леонид.

„Странниче, кажи на спартанци, че лежим в земята, но изпълнихме заповедта.“

Легендарният надпис от времето на Гръцко-персийските войни още стоеше, изсечен на скалата над бойното поле. Цезар се обърна към Атик:

— Целият свят може да цитира този надпис, но друго си е да го четеш на камъка.

— Ти би ли се радвал всички да те помнят, както помнят Леонид?

Но младежът не беше толкова възторжен от спартанците.

— Никога! Това, което спартанците са направили, е било героичен жест без полза, напразна загуба на ценни войници. Аз ще бъда запомнен, Атик, но не заради глупости и безсмислени подвизи. Леонид е бил цар на Спарта, а аз съм римски патриций — републиканец. Единственият смисъл, който е имал неговият живот, е бил да го погуби по този забележителен начин. Смисълът на моя живот е в това, което ще сторя, докато съм жив. Как ще умра е без значение, стига да умра като истински римлянин.

— Вярвам ти.

Цезар беше ученолюбив човек, при това доста начетен, затова двамата с Атик откриха, че имат много общи вкусове — и двамата бяха интелектуалци, и двамата се интересуваха от много неща. Така например, след като и двамата обожаваха литературата и изкуството, можеха да обсъждат с часове някоя пиеса от Менандър или статуя на Фидий.

— И все пак тук в Гърция не са останали кой знае какви картини — поклати тъжно глава Атик. — Това, което Мумий не е отнесъл в Рим след разграбването на Коринт — да не говорим за Емилий Павел след Пидна, — е било скрито от човешките очи. Ако искаш да видиш най-красивата живопис на света, трябва да отидеш в дома на Марк Ливий Друз в Рим.

— Доколкото знам, къщата е собственост на Марк Крас.

Атик направи недоволна гримаса; колкото и афери да бяха разигравали с Крас, пак нямаше да му стане симпатичен.

— И навярно е натъпкал всички картини в някое прашно мазе. Където ще преседят с години, докато не се намери човек, който да му подскаже, че струват повече от робите с образование и поевтинелите жилища в Есквилин.

Цезар се усмихна.

— Е, Атик, не всички се интересуваме от изкуството! На света има достатъчно място и за такива като Крас.

— Не и в моя дом!

— Ти не си женен — каза един ден Цезар, малко преди заминаването си от Атина. Той си имаше обяснение защо Атик държи на ергенството.

Слабото, дори изпито лице на Атик се изкриви от лека погнуса.

— Не, Цезаре. И нямам намерение да се женя.

— Докато аз се ожених още на тринайсет години. При това за момиче, което все още не е навършило годините, за да легне с мен. Необичайна съдба, не мислиш ли?

— Необичайна, да. Малката дъщеря на Цина. С която ти отказа да се разведеш, пък дори и в името на Юпитер.