Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

Постройката беше кръгла и покривът й се носеше от издължени колони с капител в коринтски стил — едно от нововъведенията, които самият Сула беше донесъл със завръщането си от Гърция и които се бяха превърнали в мода. На голяма плоча, обърната към пътя, стоеше изписано името му, заедно с всичките заемани от него длъжности и подробен отчет на великите му деяния. Под всичко това стоеше съвсем кратък епитаф, който Сула сам си беше измислил приживе:

„НАЙ-ДОБЪР ПРИЯТЕЛ — НАЙ-ЗЪЛ ВРАГ“

— Е, радвам се, че всичко най-сетне свърши — каза Лукул на брат си, докато двамата се прибираха насред бурята у дома. Бяха измокрени до кости и трепереха от студ.

Лукул започваше да се тревожи: Валерия Месала така и не се беше върнала в Рим. Брат й Руф, братовчедите й Месала Нигер и Метел Непот, както и пралеля й, бившата весталка Метела Балеарика, най-настойчиво го разпитваха какво се е случило. Той трябваше да ги уверява, че е пратил човек да я доведе от Мизен, но изтощеният пратеник му е съобщил, че вдовицата на Сула е изчезнала.

Мина почти месец, преди Лукул да прекрати издирването. Но последната жена на Сула сякаш беше потънала вдън земя, а също и скъпоценностите й.

— Била е обрана и заклана — заключи Варон Лукул. Брат му (който имаше тайни дори от него, нищо че го обожаваше) не отговори. Късметът на Сула, мислеше си той, може би се беше предал на него, верния му помощник. Защото още в деня преди погребението на диктатора Лукул си даде сметка колко опасна би се оказала Валерия Месала за него. Тя знаеше твърде много неща, докато той почти не я познаваше. Щеше да се наложи да я убие. Каква беше тази щастлива случайност, която подтикна друга ръка да го стори вместо него! Фортуна закриляше и него.

Изчезването на актьора Метробий не засягаше Лукул. Рим си имаше достатъчно актьори, които да заемат мястото на изчезналия грък, добре бе дори, че така се отваряше път за други. Това, което мъчеше Лукул, бе, че сексуалните развлечения с малки момиченца трябваше да бъдат забравени. Ех, колко щеше да му липсва Мизен!

От секстил (август) 80 г. пр.Хр. до секстил 77 г.пр.Хр.

Този път Цезар замина за изток по море. Евтих, слугата на майка му (на хартия той беше слуга на Цезар, но никой не си правеше илюзии кой е истинският му господар), от дълги години не беше напускал града и беше свикнал с живота в Субура. Сега бедният слуга трябваше да се увери що за мъчение е да пътуваш с Гай Юлий Цезар. По суша — особено ако пътят е добре поддържан като Вия Апия — Цезар спокойно изминаваше по шейсет километра на ден, а ако придружителите му изостанеха, той просто ги забравяше по пътя. Само страхът да не разочарова господарката си поддържаше Евтих по дългия път из Италия.

— Краката много ме болят — оплака се Евтих.

— Разбира се, че ще те болят! Когато си на кон, те висят през цялото време. Но не се тревожи. Докато стигнем Брундизий, ще се чувстваш много по-добре. Просто ще трябва да се отучиш от спокойния живот в Рим.

Мисълта за Брундизий не зарадва Евтих. Гъркът се страхуваше от пътуването в Йонийско море.

— Цезар е беден — усмихна се окуражително Бургунд, докато господарят им отиваше да огледа чисти ли са стаите в странноприемницата.

— Той е чудовище! — простена Евтих. — Шейсет километра на ден!

— Имаш късмет, че още сме в началото. Той още не се е разбързал, и то най-вече заради теб.

— Искам да си ходя вкъщи!

Бургунд непохватно го потупа по рамото.

— Не можеш да се върнеш, Евтих, и сам добре го знаеш. Хайде, избърши си сълзите и ела да се поразходим. По-добре да потърпим Цезар, отколкото да се връщаме при майка му. Бррр, ужас! Освен това той е много грижовен. Обзалагам се, че точно в този момент урежда една хубава гореща баня за тебе.

Евтих оцеля от пътуването по сушата, но не беше сигурен дали ще преживее и плаването по море. Цезар и скромната му прислуга изминаха разстоянието от шестстотин й петдесет километра между Рим и Брундизий за девет дни. Преди двамата му слуги да успеят да си поемат дъх и да поискат полагащите се няколко дни почивка, младият им господар вече ги беше качил на кораба. Отплаваха по посока на красивия остров Керкира, откъдето с друг кораб се прехвърлиха в Епир. От брега на Континентална Гърция продължиха по суша през Акарнания и Делфи за Атина. В Гърция пътищата приличаха повече на кози пътеки.

— По всичко изглежда, че дори ние, римляните, не прекарваме войски през този терен — разсъждаваше Цезар, докато навлизаха в долината на Делфи — китна градинка между планинските чукари. — Това си струва да се помни. Ако армията е с висок дух, все пак би могла да се прехвърли през планините. А никой няма да го разбере, защото никой не би го повярвал. Хъм.