Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

Около час продължи кръвоизливът, а също и страданията на Сула. Но най-накрая кръвотечението престана и той можеше по-спокойно да диша. Умиращият все още бе в съзнание, дори много по-ясно от повечето време през последните месеци. Сега пред него се открояваха лицата на Метробий, Валерия и Луций Тукций. Може би това бяха огледалата, чрез чиито изражения той най-добре можеше да забележи какво се е променило у него самия?

Най-сетне успя да проговори:

— Завещанието ми. Повикайте Лукул, той трябва да прочете завещанието след смъртта ми. Той е негов изпълнител и попечител на децата ми.

— Вече съм пратил хора да му съобщят, Луций Корнелий — увери го Метробий.

— Дали успях да ти дам достатъчно, Метробий?

— Винаги си ми давал предостатъчно, Луций Корнелий.

— Така и не разбрах какво е любов. Аврелия повтаряше, че съм знаел. Аз не съм толкова сигурен. Миналата нощ сънувах Юлила и сина си. Синът ми дойде при мен и ме помоли да отида при майка му. Трябваше да се досетя. Но не се сетих. Само се разплаках. Него, виж, го обичах. Повече, отколкото обичах себе си. Колко ми липсваше през тези години!

— Раната ще зарасне, Луций Корнелий.

— Като че ли най-добрата причина човек да иска смъртта.

— Искаш ли нещо друго?

— Само спокойствие… Искам да усетя, че целият съм изгорял.

— Ти вече изгоря.

— Тялото ми.

— Какво, тялото ти, Луций Корнелий?

— Корнелиите ни погребват. Но не и мен, Метробий. Писал съм го в завещанието си, но ти ще повториш пред Лукул, че така съм пожелал и преди смъртта си. Ако погребат тялото ми в земята, може някоя прашинка от пепелта на Гай Марий да се залепи за мен. Аз разпилях пепелта му. Не трябваше да го правя. Кой знае къде дебнат тези прашинки, кой знае къде ме чакат и до днес? Спомням си ги как се разхвърчаха над Анио, как се изсипаха над водата! Но духна вятър и част от пепелта се разсея. Затова не мога да съм сигурен. Трябва да бъда изгорен. Ще кажеш на Лукул, че лично съм настоявал, че тялото ми трябва да бъде изгорено, че пепелта ми трябва да бъде събрана в затворена кутия, която да бъде запечатана с восък в урна. Така Гай Марий няма да може да се докопа до останките ми. Ще бъда единственият Корнелий, който няма да бъде погребан.

— Ще бъде, както искаш, обещавам.

— Изгори ме, Метробий! Накарай Лукул да ме изгори!

— Ще сторя, както казваш, Луций Корнелий.

— Иска ми се да бях научил що е любов!

— Но, разбира се, че си научил! Любовта те накара да се откажеш от себе си, за да се посветиш на Рим.

— Това ли е любов? Не може да бъде. Твърде суха е тази любов, суха като пепелта ми. Единственият Корнелий, който ще бъде изгорен, а не погребан.

Скоро след този разговор Сула отново започна да повръща кръв. Тялото му бе изгубило жизнените си сили, съзнанието му тънеше във все по-непрогледен мрак. И колкото пъти се върнеше към реалността, Сула умоляваше Метробий да не позволи някоя прашинка от Гай Марий да се докосне до неговите останки, а след това питаше какво е любовта и защо той така и не я е познал.

Лукул пристигна навреме, за да го види как умира. Но Сула вече не можеше да говори, навярно дори не разбра, че верният му приятел е при него. Незабравимите му очи, които обикновено всяваха ужас, сега излъчваха примирение, безсилие и умора. Той едва дишаше и лекарят му трябваше да слага огледало пред устата му, за да се увери, че още не е умрял. Но изведнъж нещо се промени в погледа, зениците започнаха да се разширяват, светлите ириси се стопяваха и белотата им се изгуби в черните контури. Пред очите на всички присъстващи светлината в погледа на Сула угасна и черните му зеници останаха да се взират като в недоумение.

Луций Тукций се наведе и затвори очите му, Метробий сложи за всеки случай две монети върху тях, за да не отворят, а Лукул пъхна сребърния денарий в устата на покойника, за да има с какво да плати на лодкаря Харон.

— Умря след мъки — отбеляза Лукул, без да дава воля на мъката си.

Метробий заплака.

— Всичко, което постигна Луций Корнелий, е било с мъки. Не би могъл да умре безболезнено.

— Ще отнеса тялото му в Рим, където ще уредим държавно погребение.

— Той би се радвал. При условие, че бъде кремиран.

— Ще бъде кремиран.

Обезумял от мъка, Метробий тръгна да търси Валерия, която не бе намерила достатъчно сили да стои до самия край.

— Всичко свърши — съобщи й той.

— Аз го обичах — отвърна му тя тихо, сякаш се срамуваше. — Знам, че цял Рим говори как съм се омъжила заради парите и властта му, за да осигуря нови почести на фамилията си. Но той беше велик човек, а и винаги се е държал добре с мен. Аз го обичах, Метробий! Наистина го обичах!